Реба остана неподвижна на дивана, докато чу как ключалката щракна зад гърба му. После се изправи, наля си още джин с тоник и сложи на грамофона няколко плочи на Сеговия. Мястото на Долархайд на канапето все още беше топло, въздухът носеше следи от присъствието му — боя за обувки, нов кожен колан, скъп лосион за бръснене.
Какъв затворен човек, господи! В службата за него не се говореше почти нищо. Веднъж Дандридж рече на един от подмазвачите си „онзи мръсник Долархайд“, и толкоз.
За Реба правото на уединение означаваше много. Като дете, докато се учеше да се оправя след загубата на зрението си, тя изобщо не можеше да се уедини.
Сред хората никога не знаеше дали някой не я наблюдава. Затова затвореността на Франсис Долархайд и допадна. От него не усети никакво състрадание и това беше хубаво. Джинът също. Изведнъж Сеговия и досади, тя стана и пусна любимите си записи на звуци, издавани от китове.
Три трудни месеца в новия град. Чакаше я зимата, когато трябваше да налучква бордюра на тротоара под снега. Охо! Смелата дългокрака Реба МакКлейн се отдава на проклетото самосъжаление! И дума не бива да става. Дълбоко в нея клокочеше гневът на инвалида. Не успяваше да се освободи от него, но затова пък се научи да го използва като гориво, което подхранва неукротимия и стремеж към независимост, подсилва решимостта и да изсмучи максимума от всеки ден съществование.
Реба знаеше, че вярата в някаква естествена справедливост е само мъждукаща в мрака светлинка, знаеше, че колкото и да се напъва, краят ще е като на всички — просната по гръб с тръбичка в носа и единствен въпрос в помътеното съзнание: „Това ли беше всичко?“
Знаеше, че никога не може да притежава светлината, но затова пък би могла да има други неща. Доставяше си удоволствия — особено чрез работата с учениците, и това удоволствие се подсилваше по странен начин от знанието, че няма да бъде нито наградена, нито порицана, задето им помага. Когато се сприятеляваше, винаги се отнасяше предпазливо към хора, които насърчаваха зависимостта на такива като нея и се опиваха от нея. Беше имала връзка с такива хора — те изпитваха влечение към слепите и бяха нейни врагове.
Връзка? Реба знаеше, че е физически привлекателна за мъжете — бог и бе свидетел, че доста у тях не пропускаха да я опипат, докато и предлагаха помощта си.
Тя обичаше секса, но още преди години бе научила една истина за мъжете — най-много ги е страх да не си окачат бреме на врата. Страхът им нарастваше неимоверно в нейния случай. Не обичаше и мъжете да се промъкват в леглото и и да изчезват после на пръсти, сякаш крадяха пиле от чужд кокошарник.
От време на време приемаше поканите на Ралф Манди и двамата отиваха в някой ресторант. Ралф беше обладан от натрапчивата идея, че е неспособен да обича поради раните, които му е нанесъл животът. Напомняше и това толкова често, че тя се чувстваше като попарена с вряла вода. Беше забавен, но не желаеше да го притежава.
Не искаше да се вижда с него. Не и се водеха празни разговори, при което слухът и неволно долавяше как на съседните маси млъкват, за да я видят как ще се храни.
Би било тъй приятно да я иска мъж, който има куража да си тръгне или да остане, в зависимост от това какво му се прави. Особено ако и позволи да се държи по същия начин с него. Мъж, който да не се притеснява за нея!
Франсис Долархайд — стеснителен, с тяло на полузащитник и лишен от сантиментална лигавщина.
Никога не беше виждала нито докосвала заешка устна и нямаше визуална асоциация за този начин на говорене. Дали Долархайд бе решил, че тя разбира думите му просто, защото слепците имат по-развит слух от нас — широко разпространен мит. Може би е редно да му обясни, че това не е истина. Слепците просто обръщат по-голямо внимание на това, което чуват.
Светът е пълен с неверни представи за слепите. Дали и Долархайд споделя популярното мнение, че те са „духовно по-чисти“ от останалите, че благодарение на недъга си са извисени? Тя се усмихна вътрешно. И това не беше вярно.
Чикагската полиция работеше под натиска на медиите. Всяка вечер телевизията отброяваше дните, които оставаха до пълнолуние. Бяха единайсет. Сред семействата в Чикаго трайно се настаняваше паниката.
Същевременно посещението на филми на ужаса рязко се увеличи. Обикновено те се задържаха по екраните не повече от седмица, но напоследък всички „драйв-ин“15 бяха препълнени.
Очарование и ужас. Предприемчивият търговец, наводнил пънк-пазара с фланелки „Зъбльо“, пусна нова серия с надпис: „С Червения дракон срещите са еднократни“. И едните, и другите вървяха като топъл хляб.
Джак Крофорд трябваше да се яви след погребението на пресконференция заедно с няколко полицейски величия. Беше получил заповед „отгоре“ да направи присъствието на ФБР в разследването по-натрапчиво, но то наистина си остана присъствие, защото Джак изобщо не взе думата.
