— Да, ще ти кажа. По-добре да знаеш най-лошото, отколкото да злоупотребя с твоето невежество. Аз нямам доверие на този кораб и на никого, който се намира на него.
— На никого ли!
— Да, на никого.
— Във флотата на негово величество може да има лоши и злонамерени хора, но те не са опасни за нас, защото страхът от наказание, ако не страхът от опозоряване, ще ни бъде защита.
— Боя се да не се убедим, че престъпните души, които са се приютили тук, не се подчиняват на никакви закони освен на собствените им и не признават никаква власт извън тази, която съществува помежду им.
— Това значи, че са пирати!
— И, боя се, ще се убедим, че са пирати.
— Пирати ли? Какво! Всичките ли?
— Всички без изключение. Щом един е виновен в такова престъпление, ясно е, че другарите му не могат да бъдат извън подозрение.
— Но, уважаема госпожо, ние знаем, че поне един от тях е невинен, защото дойде с нас, и то при обстоятелства, когато не може да има измама.
— Не зная. Има толкова много видове подлост и толкова различни хора, способни на подлост! Опасявам се, че тук в тази каюта се намират единствените, които могат да претендират за честност на тоя кораб.
Гъртруд сведе очи към пода и устните й затрепериха както от страх, който не можеше да потисне, така и от някакво чувство, необяснимо за самата нея.
— Щом знаем откъде е дошъл нашият отскорошен познайник — каза тя полугласно, — мисля, че сте несправедлива към него, колкото и основателни да са подозренията ви към останалите.
— Признавам, възможно е да съм несправедлива към него, ала трябва да очакваме най-лошото. Овладей се, мила моя, тук иде нашият млад слуга; от него може да научим нещо.
Мисис Уилис даде на възпитаницата си красноречив знак да придаде хладнокръвен вид на лицето си, а самата тя придоби отново спокойно изражение, способно да заблуди и далеч по-опитен човек от момчето, което в този момент влизаше полека в каютата. Гъртруд закри лице с част от премяната си, а гувернантката се обърна към младежа с едновременно ласкав и загрижен тон.
— Родрик, чедо — подзе тя, — очите ти вече се затварят. Май отскоро служиш на кораб?
— Напротив, толкова отдавна, че съм свикнал да не заспивам на вахта — отвърна студено младежът.
— На твоята възраст имаш нужда повече от грижлива майка, отколкото от командите на боцман. На колко години си, Родрик?
— Достатъчно, за да бъда и по-умен, и по-добър — отговори той със засенчено от размисъл чело. — След един месец ще навърша двайсет.
— Двайсет ли! Ти си играеш с любопитството ми, хлапако.
— Двайсет ли казах, госпожо? Петнайсет би било много по-близо до истината.
— Вярвам ти. А колко от тия години си прекарал по море?
— Право да ви кажа, само две, макар и често да ми се струват десет, ала има моменти, когато ми изглеждат като един ден!
— Отрано си романтичен, момче. А как ти се струва военният занаят?
— Войната ли!
— Военният занаят. Говоря ясно, нали? Хора, които служат на кораб, построен специално за бой, се отдават на военния занаят.
— О, да, наистина нашият занаят е войната.
— И още не си виждал ужасите й! Участвувал ли е този кораб в бой, откакто си на служба тук?
— Този кораб ли!
— Разбира се, този кораб, нима си плавал с друг?
— Никога.
— Значи именно за този кораб става дума. Много ли парични награди получава екипажът ви?
— Извънредно много, никога не ни липсват пари.
— Значи екипажът цени и кораба, и капитана. Морякът обича кораб и командир, които му осигуряват деен живот.
— Да, госпожо, животът ни тук е наистина деен. И между нас се намират такива, които обичат и кораба, и командира.
— А имаш ли си майка или близък, които да се възползват от доходите ти?
— Дали имам…
Поразена от учудения тон, с който момчето отговаряше на въпросите й, гувернантката обърна глава и хвърли бърз поглед към него, за да прочете мислите, изписани върху лицето му. Той стоеше в някакво вцепенено изумление и я гледаше право в очите, но с празен взор, който показваше, че не съзнава какво вижда пред себе си.
— Разкажи ми, Родрик — продължи тя, като внимаваше да не събуди подозрителността му с неочакван намек за държането му, — разкажи ми за живота си. Весел ли го намираш?
— Намирам го тъжен.
— Чудно. Обикновено юнгите спадат към най-веселите простосмъртни. Сигурно командирът ти се отнася много строго с теб.
Не последва отговор.
— Значи имам право, вашият капитан е тиранин.
— Лъжете се, той никога не ми е казвал груба или нелюбезна дума.
— Аха, значи е вежлив и добър. Ти си годям щастливец, Родрик.
— Аз… щастливец, госпожо?
— Говоря на ясен английски: щастливец.
— О, да, тук сме много щастливи.
— Това е хубаво. Кораб, на който цари недоволство, е ад. И често ли се отбивате в пристанища, Родрик, да вкусвате сладостите на сушата?
— Въобще не бих се стремил към сушата, госпожо, ако имах на кораба приятели, които да ме обичат.
— А нямаш ли? Нима мистър Уайлдър не ти е приятел?
— Аз слабо го познавам, никога досега не бях го виждал…
— Докога Родрик?
— До срещата ни в Нюпорт.
— В Нюпорт ли?
— Навярно знаете, че наскоро и двамата отплавахме от Нюпорт?
