— Аха! Разбирам. Значи запознанството ти с мистър Уайлдър е започнало в Нюпорт? Докато корабът ви стоеше закотвен до крепостта?
— Да. Аз му занесох заповедта да поеме командуването на бристолския търговски кораб. Той бе постъпил при нас едва предишната вечер.
— Толкова отскоро! Значи наистина не сте се познавали по-рано. Но предполагам, че капитанът ви знае що за човек е той?
— Така поне се надяват хората. Но…
— Какво искаш да кажеш, Родрик?
— Никой тук не смее да разпитва капитана защо го е наел. Дори а з съм принуден да мълча.
— Дори ти ли! — възкликна мисис Уилис учудено и за миг забрави сдържаността си. Но момчето беше така погълнато от мислите си, че изглежда, не забеляза внезапната промяна в поведението й. Всъщност то толкова малко съзнаваше какво става, че гувернантката докосна Гъртруд за ръката и мълчаливо посочи безчувствената фигура на момчето, без ни най-малко да се страхува, че това нейно движение ще бъде забелязано.
— А какво мислиш ти, Родрик — продължи тя разпита си, — и на н а с ли ще откаже да отговаря?
Момчето трепна и когато в очите му отново проблесна съзнание, те се спряха върху лицето на Гъртруд.
— Макар че тя е така необикновено красива — отговори то разпалено, — нека не разчита прекалено на красотата си. Жена не е способна да обуздае неговия нрав!
— Нима е толкова коравосърдечен? Мислиш ли, че ще откаже да отговори на въпрос, зададен от тази хубавица?
— Слушайте, госпожо — рече момчето със сериозност, не по-малко поразителна от печалната мекота на тона, с който говореше, — през последните две изпълнени с премеждия години от живота си аз съм видял повече, отколкото много младежи, преди да възмъжеят. Тук не е място за невинност и красота. О, махнете се от този кораб, дори ако се наложи да го напуснете така, както сте дошли — без палуба, под която да подслоните главата си!
— Май е много късно да се вслушаме в подобен съвет — отвърна мисис Уилис тъжно, поглеждайки мълчаливата Гъртруд. — Но разкажи ми нещо повече за този необикновен кораб, Родрик; сигурно не си се родил на поста, на който те заварвам?
Момчето поклати глава, но продължаваше да стои със сведени очи, явно не му се искаше да отговаря.
— Защо днес виждам „Делфин“ в други цветове, а не във вчерашните? И защо нито тогава, нито сега не прилича по окраска на роботърговския кораб в нюпортското пристанище?
— А защо — отвърна момчето с усмивка, в която тъгата се бореше яростно с горчивината — никой не може да надникне в съкровените тайни на този, който извършва такива промени, когато му скимне? Ако всичко на кораба освен боята оставаше същото, все пак човек би могъл да бъде щастлив на него!
— Значи, Родрик, ти не си щастлив; да се застъпя ли пред капитан Хайдегер да те освободи от служба?
— Никога не бих служил на друг.
— Как! Оплакваш се, а приемаш оковите си?
— Аз не се оплаквам.
Гувернантката го изгледа внимателно и след кратко мълчание продължи:
— Често ли се наблюдава такава разюзданост от страна на екипажа, каквато видяхме днес?
— Не. Няма защо да се страхувате от хората; този, който ги обузда, знае как да се справя с тях.
— По заповед на краля ли служат?
— Краля ли! Да, разбира се, крал, който няма равен на себе си.
— Но се осмелиха да застрашат живота на мистър Уайлдър. Нима моряк на кралски кораб е способен на такава дързост?
Момчето погледна мисис Уилис, сякаш искаше да каже, че е разбрал, че тя се преструва на неосведомена за характера на този кораб, но реши да премълчи.
— Мислиш ли, Родрик — подхвана отново гувернантката, която вече не смяташе за необходимо да продължава прикрития си разпит на тази тема, — мислиш ли, Родрик, че Кор… тоест капитан Хайдегер ще ни позволи да слезем в първото срещнато пристанище?
— Ние отминахме много пристанища, откакто сте на този кораб.
— Да, но всички те са неудобни, а когато стигнем до такова, където поради работата му ще се наложи корабът да влезе?
— Рядко се срещат такива места.
— Но ако все пак това се случи, мислиш ли, че ще ни позволи да слезем? Ние имаме злато, с което можем да му платим за труда.
— Той не държи на златото. Когато му поискам, винаги ми напълня шепата.
— Значи си щастливец. Понякога с много злато може да се изкупи студен поглед.
— Никога! — възрази момчето живо и енергично. Да имах цял кораб със злато, щях да го дам всичкото за един негов благ поглед.
Мисис Уилис трепна, поразена както от пламенността, така и от самите думи на младежа. Като стана, тя се приближи повече до него и застана на такова място, където светлината на лампата го осветяваше по-добре. Видя едрата сълза, която се процеди изпод дългата копринена мигла и се плъзна по бузата; макар и загоряла от слънцето, под проницателния поглед на гувернантката тая буза постепенно се обля в червенина. После очите й обгърнаха бавно и внимателно цялата фигура на момчето, докато стигнаха до краката, които бяха толкова слаби, че сякаш едва го държаха. Обикновено благото лице на гувернантката сега стана студено и цялото й тяло се изправи с добродетелно женско достойнство, когато запита строго:
— Момче, имаш ли си майка?
