Много поласкан от това внимание към годините и ранга му, командирът на „Стрела“ почувствува още по-силен прилив на гостоприемство към своя гост и в любезността си стигна дотам, че го покани да участвува в моряшки обед, който щеше да се състои след около един час същия ден. Гостът учтиво отклони всички предишни предложения, но прие последното; обаче използва самата покана като претекст, че трябва да се върне на кораба си, за да избере от офицерите си такива, които според него са най-достойни да участвуват в проектирания банкет. Като стар и наистина заслужил моряк, въпреки сприхавия си, ръбат характер, Бигнъл бе прекарал дългата си служба в такава немотия и сравнителна неизвестност, че не можеше да не мечтае като всеки човек за отдавна заслуженото с труда му и твърде забавило се служебно повишение. Ето защо, макар и по природа непоколебимо честен, той всячески търсеше начини да постигне тази важна цел. Затова не бива да се учудваме, че сбогуването му с мнимия син на влиятелен сановник при кралския двор беше по-дружелюбно, отколкото посрещането. Той изпрати Корсаря от каютата до палубата с поклон, като поне привидно се стараеше да показва благоразположение. Когато гостът излезе на палубата, той хвърли бързо подозрителен и може би неспокоен поглед към многото лица, струпани около прага; но изражението на очите му стана отново спокойно и все пак малко презрително, за да съответствува на ролята му в комедията, която бе решил да играе. После, като стисна сърдечно ръката на достопочтения, но напълно измамен стар моряк, с полунадменен, полуснизходителен вид Корсарят отдаде чест на подчинените му. Вече се спущаше в лодката си, когато забеляза, че капеланът много разпалено шепне нещо на ухото на капитана. Командирът побърза да повика обратно заминаващия си гост, като го помоли с изненадваща сериозност да му отдели още минутка внимание. И като се остави безропотно двамата да го отведат настрана, Корсарят застана в очакване да чуе какво ще му кажат с хладнокръвие, което при особените обстоятелства в случая правеше чест на железните му нерви.
— Капитан Хауард — подзе добродушният Бигнъл, — имате ли на кораба си духовно лице?
— Двама, сър — бе отговорът.
— Двама ли! Рядко се случва да се намери на военен кораб повече от един свещеник! Но предполагам, че с връзки в двора човек може да получи и епископ — промърмори Бигнъл. — В това отношение имате късмет, млади господине, защото присъствието на моя достоен приятел тук дължа по-скоро на отдавнашно приятелство, отколкото на общоприетия обичай. Той настоява обаче в поканата си да включа и преподобния джентълмен… по-точно двамата джентълмени.
— Давам ви честна дума, Бигнъл, че всички божествени лица на моя кораб ще ви удостоят с присъствието си.
— Вярвам, не съм пропуснал първия ви помощник.
— О! Жив или мъртъв, той непременно ще бъде на вашия банкет — отвърна Корсарят с такава неочаквана разпаленост, че двамата му слушатели подскочиха от изненада. — Може да не е чак толкова здрава опора, на която да отпочинат уморените ви нозе, но и такъв, какъвто е, той е изцяло на ваше разположение. А сега още веднъж „довиждане“.
И като се поклони отново, с предишната небрежна походка той заслиза по стълбата, без да изпуща от очи мощното снаряжение на „Стрела“ е такова изражение, с каквото франт гледа кройката на облеклото на току-що пристигнал провинциалист. Капитанът повтори любезно поканата си и махна с ръка за искрено, но временно „сбогом“; така, без да съзнава, той остави да му се изплъзне човекът, за чието залавяне щеше да получи дългоочакваното и все още далечно повишение, за което тайно копнееше с изпепеляващата страст на жестоко мамена надежда.
…Те нека ме нападат с лъжи безчестни —
аз ще им отвърна в съгласие с честта си.
— Да — мърмореше Корсарят, когато лодката му минаваше под кърмата на кралския кръстосвач, — да! Аз и моите офицери ще удостоим вашата трапеза! Но гозбите няма да бъдат по вкуса на тия кралски наемници! Гребете здраво, момчета, гребете; за награда след един час ще ровите свободно в складовете на тоя глупак!
Алчните пирати щяха да се развикат, ако от предпазливост не се налагаше да се въздържат; ала дадоха изблик на своите чувства, като удвоиха усилията си, за да стигнат час по-скоро до собствения си кораб. След минута смелчаците благополучно се озоваха отново под защитата на оръдията на „Делфин“.
Когато Корсарят стъпи пак на палубата на своя кораб, по решителния му поглед неговите хора познаха, че е дошло време за действие. Той се задържа за миг на шканците, оглеждайки със злорадство здравите материали, с които разполагаше; после изведнъж влезе в каютата си, забравил, че я бе отстъпил на други, или пък от вълнение беше безразличен към това обстоятелство. Внезапен силен удар на гонга извести не само за присъствието му, но и за намеренията му.
— Съобщете на първия помощник, че го чакам! — заповяда той, когато повиканият моряк се яви.
