Сципион бе насочил погледа си към своя офицер и отново правеше немощно усилие да протегне ръка. Уайлдър простря своята така, че негърът да може да я достигне. Тогава умиращият успя да я допре до устните си, а после херкулесовската десница, доскоро така съкрушително размахвана в защита на своя господар, направи конвулсивно движение, вдърви се и падна, макар че очите продължаваха да блестят, вперени с нежност в лицето, което толкова време бе обичал и сред толкова преживени неправди никога не се бе поколебавало да му отвърне с любов и доброта. Тих шепот последва тази сцена, после прозвуча по-силен ропот на недоволство, а накрая се чуха много гласове, които открито мърмореха и се възмущаваха, че отмъщението им толкова се забавя.
— Очистете ги! — кресна зловещ глас от тълпата. — Трупът — в морето, а живите — на бесилката!
— Стойте! — изтръгна се от гърдите на Фид вик с такава яростна сила, че в този миг на необузданост и най-смелите се спряха. — Кой смее да хвърли в морето моряк, когато светлината още не е угаснала в мъртвешките му очи, а последните му думи още звучат в ушите на неговите другари? Ха! Нима ще извадите душата на човек така, както откъсвате щипка на рак? На ви примки и калпави възли! — Като каза това, разяреният марсови скъса въжетата, с които бяха криво-ляво стегнати лактите му, и преди някой да успее да му попречи, с моряшка сръчност бързо привърза към себе си тялото на негъра. — Може ли да се намери сред нескопосаната ви шайка човек, който да умее да нагласи рея или да държи кормилото срещу вятъра по-добре от този негър? Способен ли е някой от вас да се откаже от дажбите си, за да се нахрани по-добре болен другар? Или да изкара две вахти, за да си почине слаб приятел? Покажете ми поне един, който да е стоял непоклатимо под огъня като яка гротмачта, за да ви посоча за пример тоя, пред чиито тленни останки сме изправени. А сега дърпайте въжето и благодарете на бога, че на примката увисват честните, а мошениците още дълго ще стоят на нозете си.
— Дърпайте — откликна Найтингейл, подкрепяйки прегракналия си и зловещ вик с надуване на свирката. — Пратете ги на оня свят!
— Спрете! — възкликна капеланът, успял навреме да улови въжето, преди то да бе извършило смъртоносната си работа. — В името на тоя, от чието милосърдие някой ден може да се нуждаят и най-закоравелите измежду вас, почакайте само една минута! Какво значат тези думи? Правилно ли ги разчитам? „Арк от Линхейвън!“
— Да, да — потвърди Ричард, като разхлаби малко въжето, за да може да говори по-свободно, и прехвърли последното късче тютюн от кутийката в устата си. — Личи, че сте учен човек, щом толкова лесно го разчитате, макар и да е написано от ръка, свикнала да си служи по-добре със свайка, отколкото с перо.
— Но отде са се взели тези думи? Защо това име е изписано така неизличимо на кожата! Търпение, хора, чудовища, демони! Нима ще отнемете на умиращия дори една минута от драгоценното време, което става толкова скъпо на всички ни, когато животът ни напуска?
— Дайте му още една минута! — изрече висок глас отзад.
— Отде са се взели тези думи, питам аз! — повтори въпроса си капеланът.
— Чисто и просто с тях е отбелязано едно обстоятелство, което сега няма значение, тъй като всички, които са най-заинтересувани от него, са почти на края на пътя си. Чернокожият спомена за огърлица, но той мислеше, че аз ще остана в пристанището, а той ще дрейфува между небето и земята да търси къде да се закотви за последен път.
— Дали тук няма нещо, което засяга мен? — прекъсна го развълнуваният, треперещ глас на мисис Уилис. — Ох, Мъртън, защо задавате тия въпроси? Нима предчувствието ми се е сбъднало? Мигар природата предявява по такъв тайнствен начин своите права?
— Мълчете, уважаема госпожо! Вашите мисли витаят в невероятното, а разумът ми се помътва. „Арк от Линхейвън“ се наричаше едно имение на островите, принадлежащо на мой близък и скъп приятел; там аз получих и оттам изпратих в морето повереното ми ценно съкровище. Но…
— Говорете! — извика тя, като се втурна бясно към Уайлдър, сграбчи въжето, което само преди миг беше затегнато около врата му почти до задушаване, и го издърпа със свръхестествена сръчност. — Значи това не е било име на кораб?
— Кораб ли! Разбира се, че не е. Но на какво разчитате? От какво се страхувате?
— Огърлицата! Огърлицата! Говорете, какво е станало с тази огърлица?
— Сега тя е без значение, милейди — отговори Фид, който се възползва от това, че ръцете му са свободни, и подобно на Уайлдър преспокойно облекчи положението си, като разхлаби примката на шията си; някои от моряците понечиха да му попречат, но главатарят им ги спря с поглед. — Първо ще поотпусна това въже, защото не е нито честно, нито здравословно невеж човек като мен да тръгва на такъв неизвестен път преди своя офицер. А споменатата огърлица беше просто кучешки нашийник, който можете да видите тук, на ръката на бедния Гвинея — човек, равен на когото едва ли ще намерите.
