— Много години ни свързваше обща съдба — каза той, — дълго време се подчинявахме на едни и същи закони. Макар и несдържан в наказанията, аз бях готов винаги да се вслушам във вашите желания. Не можете да ме упрекнете в несправедливост. Но сега споразумението между нас се прекратява. Аз си вземам обратно думата и ви връщам клетвата за вярност. Не, не се мръщете… не се чудете… не роптайте! Споразумението ни става невалидно, а законите ни губят сила. Такова беше условието, с което постъпихте на служба при мен. Аз ви връщам свободата и в замяна на това искам от вас нещо съвсем малко. За да нямате причини да негодувате, аз ви дарявам моето съкровище. Вижте — добави той, повдигайки кървавото знаме, с което толкова време бе предизвиквал мощта на много държави; под него се показаха торбички с оня метал, който толкова отдавна управлява света. — Виждате ли? Това беше мое, отсега нататък е ваше. Ще го прехвърлим на оня каботажен кораб; там аз ще ви оставя да го поделите сами между ония, които според вас най-много заслужават. Вървете, земята е близо. Ако ви е мил животът, разпръснете се; не се колебайте; добре знаете, че без мен кралският кораб щеше да ви разгроми. Този кораб е вече мой; от останалото искам да взема само тия пленници. Сбогом!
След тази неочаквана реч настъпи мълчание, толкова смаяни бяха всички. За миг като че имаше опасност да избухне бунт, но предприетите от Корсаря мерки правеха невъзможна всякаква съпротива. „Стрела“ стоеше перпендикулярно на курса на „Делфин“, артилеристите бяха застанали със запалени фитили до оръдията на мощната батарея. Лишени от водач, изненадани и неподготвени, пиратите разбираха, че ще бъде безумие да се противят. Едва мина първоначалното слисване, и всички се втурнаха да събират личните си вещи и да ги пренасят на палубата на каботажния кораб. Когато на „Делфин“ не остана никой освен екипажът на една-единствена лодка, обещаното злато бе прехвърлено, а после натовареният кораб се отправи бързо да се скрие в някое потайно залив-че. През цялото време, докато се разиграваше тази сцена, Корсарят стоеше безмълвен като смъртта. След това той се обърна към Уайлдър и превъзмогвайки с огромно усилие чувствата си, добави:
— А сега и ние ще трябва да се разделим. Поверявам ранените си на вашите грижи. Те се нуждаят от помощта на вашите лекари. Зная, че няма да злоупотребите с доверието ми.
— Моята дума е гаранция за тяхната безопасност — отговори младият Де Лейси.
— Вярвам ви. Госпожо — продължи той, приближавайки се до по-възрастната от жените със сериозен и едновременно нерешителен вид, — ако един обявен извън законите престъпник има право да ви говори, направете ми една услуга.
— Кажете какво желаете; ушите на една майка не могат никога да останат глухи към тоя, който е пощадил чедото й.
— Когато молите небето за това чедо, не забравяйте, че има и друг човек, който все още може да извлече полза от вашите молитви; нищо повече не желая. А сега — продължи той, озъртайки се като човек, решил да потисне моментната си болка, колкото и трудно да му беше това, и оглеждайки с горчиво съжаление пустите палуби, които доскоро гъмжаха от живот и веселие, — а сега… да… сега трябва да се разделим! Лодката ви чака.
Уайлдър побърза да помогне на майка си и на Гъртруд да се качат на пинаса, а самият той все още сновеше из палубата.
— А вие! — каза той. — Какво ще стане с вас?
— Аз скоро ще бъда… забравен. Сбогом!
Думите на Корсаря звучаха така, като че му заповядваше да не се бави повече. Младият човек се поколеба, стисна му ръката и тръгна.
