— Прочетете го — каза гувернантката с премрежени очи, — прочетете го — повтори тя, с трепереща ръка давайки знак на свещеника да разчете надписа, който личеше ясно на месинговата пластинка.
— Свети добротворецо! Какво виждам? „«Нептун», собственост на Пол де Лейси!“
Силен вик се изтръгна от устата на гувернантката; за миг тя вдигна сключени ръце към небето в изблик на благодарност, която преливаше в душата й, а после, когато се опомни, нежно и поривисто притисна Уайлдър към гърдите си и произнесе на висок глас, изпълнен със страстна сила:
— Детето ми! Моето дете! Вие не трябва… не можете… не смеете да лишите една изстрадала, нещастна майка от нейното чедо! Върнете ми сина, моя прекрасен син, и с молитвите си ще ви изпрося милостта на небето. Вие сте храбри, не бъдете безсърдечни. Винаги сте били свидетели на милосърдието божие и не може да не се вслушате в неговата воля. Вземете всичко, което имам, но ми дайте сина. Той е от род, отдавна прославил се по моретата, и нито един моряк не трябва да остане глух към молбите му. Вдовицата Де Лейси, дъщерята на… проси милост. Кръвта на дедите му тече в неговите жили, вие няма да посмеете да я пролеете! Една майка ви се кланя до земята и моли да пощадите рожбата й. О, дайте ми детето, моето дете!
Когато заглъхнаха думите на молещата, около нея се възцари тишина, подобна на благочестивия покой, който настава в душата на грешник, когато там се вселят добри помисли. Мрачните пирати се споглеждаха смутено; душевната борба се отрази дори върху суровите им, загрубели лица. Но жаждата за мъст ги бе овладяла толкова силно, че нямаше дума, която да е в състояние да я пропъди. Кой знае какво щеше да стане, ако внезапно пред тях не бе застанал отново тоя, чиято воля никой не смееше да престъпи; той умееше да направлявай да обуздава, да разпалва или да потиска чувствата им според желанията си. В течение на половин минута той се оглеждаше наоколо, очите му обхождаха заобикалящите го, които отстъпваха пред погледа му, докато дори отдавна свикналите да се прекланят пред волята му започнаха да се озадачават от странния начин, по който тя се проявяваше в момента. Погледът му беше блуждаещ и смутен, а лицето му — бледо като лицето на молещата майка. Три пъти устните му се разтвориха, без нито звук да се изтръгне от дълбините на гърдите му; ала най-после в напрегнатите уши на заслушаната със затаен дъх тълпа прозвуча глас, изпълнен със спотаено вълнение, но все така властен. С величествено движение на ръката и такъв тон, че всички да го разберат, Корсарят произнесе:
— Разотивайте се! Знаете, че съм справедлив, но знаете също, че изисквам подчинение. Утре ще научите решението ми.
Тоз момък още носи туй
мъничко естествено печатче.
Природата със умисъл
навярно му го е сложила,
за да му бъде свидетелче сега!
Дойде и това утре, а с него изцяло се промени картината и ходът на нашето повествование. „Делфин“ и „Стрела“ плаваха дружески един до друг, като вторият пак развяваше английското знаме, а гафелът на първия беше гол. Повредите, причинени от бурята и от боя, бяха толкова изкусно поправени, че за обикновено око всеки от тези прекрасни кораби изглеждаше отново готов да посрещне опасностите на океана или на войната. Дълга синя мъглива ивица на север показваше, че земята е наблизо; плаващите недалеч три-четири каботажни кораба от този район свидетелствуваха, че сега пиратите нямаха враждебни намерения.
Обаче истинските им планове все още оставаха тайна, скрита в гърдите на Корсаря. По лицата на пленниците и на екипажа му се четеше ту съмнение, ту недоумение, ту недоверие. През цялата дълга нощ, настъпила след важните събития на току-що изтеклия ден, Корсарят крачеше напред-назад по юта мълчалив и замислен. От време на време подхвърляше някоя и друга дума, колкото да направлява движенията на корабите; но когато някой се осмелеше да се приближи с някаква друга цел до него, със знак, на който никой тук не дръзваше да не се подчини, той даваше да се разбере, че иска да остане сам. Наистина веднъж-дваж юнгата Родрик се повъртя около него, но той беше като ангел-хранител, който, незабележим и почти невидим, обикаля около този, над когото трябва да бди. Когато обаче на изток изгря огнено-сияйното слънце, гръмна оръдие, което прикани един от каботажните кораби да се приближи до „Делфин“ — и изглеждаше, че в този момент ще се вдигне завесата за последната сцена на нашата драма. Щом екипажът му се събра на палубата долу, а най-важните от пленниците му застанаха до него на юта, Корсарят се обърна към хората си със следните думи:
