Посочената от нас година беше време, изпълнено с важни събития за английските владения на нашия континент. Кръвопролитията и ожесточена война, която бе започнала с поражения и позор, вървеше към своя победоносен край. Франция бе лишена от последните си владения на континента, а огромната област, простираща се между Хъдсъновия залив и испанските територии, мина под английска власт. Колонистите бяха допринесли много за победата на метрополията. Загубите и униженията, причинени от упоритите предразсъдъци на европейските командири, започваха да се забравят в ликуването от победата. Грешките на Бредък, мудността на Лаудън и слабостта на Абъркромби се изкупваха от енергичността на Амърст и гения на Улф3. Във всяко кътче на земята английското оръжие побеждаваше. Верните колонисти бяха между тия, които ликуваха и се радваха най-възторжено, съзнателно затваряйки очите си пред оскъдните трохи от славата, които всеки народ неохотно дава на своите подвластни, защото славолюбието, подобно на алчността, расте със задоволяването си.
Системата на потисничество и произвол, ускорила отделянето, което рано или късно трябваше да настъпи в резултат от естествения ход на събитията, още не бе влязла в действие. Метрополията все още беше, ако не справедлива, то поне снизходителна. Подобно на всички стари и велики нации, тя се отдаваше на приятно, ала опасно удоволствие — самовлюбеността. Качествата и заслугите на хората, смятани за низша раса, обаче скоро бяха забравени или пък, ако се поменеха, то беше само за да ги чернят и хулят. Недоволството от политическите раздори засилваше това настроение и водеше до още по-крещящи неправди и още по-големи грешки. Хора, които би трябвало да се поучат от наблюденията си, не се срамуваха да показват дори в най-висшия съвет на нацията непознаване на характера на един народ, с който заедно са проливали кръвта си. Високомерието придаваше цена на мненията на глупците. Под въздействието на тази утешителна илюзия ветерани позоряха благородното си призвание със самохвалства, които не би се осмелил да изрече дори един тилов „герой“; именно под въздействието на тази илюзия Бъргойн даде в Камарата на общините прословутото обещание да стигне от Квебек до Бостън с армия, чиято численост дори благоволи да посочи — обещание, което впоследствие той изпълни, като измина същото разстояние с двойно по-голям брой спътници, но вече като пленници; и именно под въздействието на тази илюзия след това Англия погуби живота на сто хиляди свои поданици и прахоса милиони от държавното си съкровище.
Историята на тази паметна борба е известна на всеки американец. Удовлетворен от съзнанието, че родината му е възтържествувала, той с охота приема този славен завършек — да заеме полагаемото му се място в страниците на историята. Вижда, че страната му лежи на здрава и естествена основа и не се нуждае от поддръжката на продажни писачи; и за щастие на душевния му покой и на доброто му име разбира, че процъфтяването на републиката не трябва да се постига с унижаването на съседни народи.
Целта ни тук е да се върнем назад, в периода на затишие, който предшествуваше бурята на революцията. През първите дни на месец октомври 1759 година Нюпорт, както всеки друг град в Америка, беше изпълнен със смесени чувства — скръб и радост. Жителите оплакваха гибелта на Улф и същевременно празнуваха неговата победа. Квебек, твърдината на Канада и последният що-годе важен пункт, държан от един народ, когото колонистите бяха свикнали да смятат за свой естествен враг, току-що бе сменил господарите си. Верността към английската корона, претърпяла толкова много перипетии, преди този чужд принцип да загуби валидността си, тогава беше във връхната си точка и вероятно не би се намерил колонист, който да не отъждествява донякъде своята собствена чест с въображаемата слава на Брауншвайгската династия4.
Денят, когато започва да се развива действието на нашето повествование, бе специално определен, за да могат добрите хора от града и околностите му да изразят задоволството си от победата на кралското оръжие. Той бе започнал така, както започваха хиляди дни след това — със звън на камбани и стрелби на оръдия. Още от ранно утро населението се бе стекло по улиците на града с твърдото намерение да се отдаде на веселие, което обикновено, когато е предварително организирано, се превръща в скука. Избраният оратор на деня показа красноречието си в прозаично славословие за падналия герой и подобаващо засвидетелствува своята вярност, като най-смирено постави в подножието на трона славата не само на тази саможертва, но и славата, пожъната от хилядите му храбри съратници.
