Отначало недалеч се чу звънлив женски глас, а после, когато говорещите се приближиха повече, гласовете им идеха точно отдолу, от самата сянка на кулата. По някаква мълчалива уговорка Уайлдър и адвокатът си избраха подходящи за целта места и през цялото време, докато новодошлите стояха при развалините, двамата, без сами да бъдат забелязани, изучаваха тези особи и — със съжаление трябва да упрекнем в неприличие две такива важни действуващи лица в нашето повествование — подслушваха с интерес и внимание техния разговор.
Повече от това не мога да лудея
Намиращата се долу компания се състоеше от четири особи — все жени. Едната беше дама на преклонна възраст; другата — минала средната възраст; третата беше на самия праг на това, което се нарича „живот“, в смисъл на общуване със света; а четвъртата — негърка, която вероятно скоро щеше да навърти двайсет и пет лета. Разбира се, в това време и в тази страна последната можеше да бъде само скромна, макар и може би радваща се на известно благоразположение слугиня.
— А сега, чедо мое, след като ти дадох всички съвети, от които се нуждае твоето прекрасно сърце при такива обстоятелства — бяха първите думи на престарялата дама, които стигнаха ясно до ушите на подслушвачите, — ще сменя тази дотеглива тема с по-приятна. Предай на баща си, че продължавам да съм привързана към него, и му напомни, че ми обеща да те прати още веднъж при мен, преди да се разделим завинаги.
Тези слова, отправени към по-младата жена, очевидно се приеха със същата нежност и искреност, с които бяха изречени. Тази, за която се отнасяха, вдигна очи, блестящи от сълзи, които тя явно се мъчеше да скрие, и отговори с глас, толкова сладък и мелодичен, че звучеше в ушите да двамата млади подслушвачи като песен на сирена.
— Излишно е да ми напомняш за това обещание, любима лельо, защото е в мой интерес да не го забравям — каза тя. — Надявам се дори на нещо повече, отколкото може би смеете да желаете: ще моля всячески татко да се върне с мен през пролетта.
— Нашата добра Уилис ще ни помогне — отвърна лелята, като се усмихна и се поклони на третата жена учтиво и едновременно тържествено според възприетия тогава етикет в отношенията между висшестоящ и низшестоящ, който рядко пропускаше да спази. — Със своята вярна служба тя си спечели правото на известен авторитет пред генерал Грей-сън.
— Има право на всичко, което могат да дадат обичта и сърцето! — възкликна племенницата с разпаленост и сериозност, която показваше желанието й да смекчи церемониалната учтивост на другата с топлотата на ласкавото си държане. — Татко едва ли би й отказал нещо.
— А уверени ли сте, че мисис Уилис ще действува в наш интерес? — попита лелята, която не позволяваше по-силните чувства на племенницата й да вземат връх над собственото й чувство за благоприличие. — С такава силна съюзница нашият съюз ще бъде непобедим.
— Аз съм дълбоко убедена, госпожо, че здравословният въздух на този красив остров ще подействува много благотворно на моята млада повереница, че дори ако не съществуваха други съображения, и малкото, което мога да направя, за да изпълня вашите желания, непременно ще бъде направено.
Уилис говореше с достойнство и може би с известна доза сдържаност, характерна за отношенията между богатата леля от знатен род и платената, зависима гувернантка на наследницата на нейния брат. Все пак държането й беше вежливо, а гласът й — мек и женствен като на нейната възпитаница.
— Значи, можем да смятаме, че победата е спечелена, както имаше навика да казва покойният ми съпруг контраадмиралът. Адмирал Де Лейси, моя мила мисис Уилис, още на млади години възприе една максима, от която се водеше през целия си живот, и чрез нейното спазване си извоюва до голяма степен своята служебна репутация: за да успееш, нужно е само да си твърдо решен да успееш — благородно и вдъхновяващо правило, което не можеше да не даде ония блестящи резултати, за които е излишно да споменавам, защото са известни на всички ни.
Уилис наведе глава в знак на съгласие с това мнение като потвърждение на славата на покойния адмирал, но не сметна за необходимо да отговори. За да не се занимава повече с този въпрос, тя се обърна към младата си възпитаница, но когато заговори, в гласа и държането й нямаше и следа от предишната сдържаност.
— Гъртруд, любима моя — каза тя, — надявам се, че ще ти бъде приятно да се върнеш на този очарователен остров, при този освежителен вятър.
— И при моята леля! — възкликна Гъртруд. — Дано да успея да убедя татко да продаде имотите си в Каролина и да дойде да живее през цялата година на север.
