— Но само като обикновена пътничка. Ние, жените на моряци, единствени от представителките на нашия пол можем да претендираме, че познаваме тази благородна професия! Има ли — възкликна вдовицата на мореплавател в изблик на професионално въодушевление, — може ли да има нещо по-прекрасно от кораб, който се бори смело с вълните, както съм чувала адмиралът да казва хиляди пъти — хакбордът47 му пори океана, а вълнорезецът му пълзи отзад като виеща се змия, следвайки лъскавата му диря, както жива твар, движейки се по суша, оставя костта под предната си лапа, за да служи за пътеводител на тия, които идват след нея!48 Не знам, моя мила Уилис, дали ме разбирате добре, но за опитното ми око това очарователно описание представлява картина на всичко величествено и красиво!
Леката усмивка на гувернантката може би издаваше мисълта й, че покойният адмирал не е бил съвсем лишен от присъщото на моряка чувство за хумор. Но в този момент от горното помещение на кулата долетя слаб звук, който приличаше на шепот на вятър, ала в действителност беше сподавен смях. Думата „Прекрасно!“ беше още на устата на младата Гъртруд — тя виждаше цялата красота на картината, която леля й се бе опитала да опише, но не изпадна дотам, че да се впусне в дребнаво изтъкване на слабостите й. Ала изведнъж млъкна и се ослуша плахо.
— Нищо ли не чухте? — каза тя.
— Изглежда, в мелницата още има плъхове — отговори спокойно Уилис.
— Мелница ли! Нима, скъпа мисис Уилис, продължавате да наричате тези живописни развалини мелница?
— Колкото и да се накърнява очарованието й в очите на една осемнайсетгодишна, принудена съм да я наричам мелница.
— В нашата страна не се срещат толкова много развалини, моя мила гувернантке — възрази през смях нейната възпитаница, макар пламъкът в очите й да показваше колко сериозно отстоява свидното си мнение, — тъй че нямаме право да им отнемаме дори малката привлекателност, с която биха могли да ни заинтригуват.
— Толкова по-добре за страната! Развалините в една страна са като повечето признаци за изхабяване на човешкия организъм — печални доказателства за злоупотребите и страстите, които са ускорили пораженията, нанесени от времето. Тези провинции са като теб, моя Гъртруд: свежи, млади и сравнително простодушни. Да се надяваме, че и на тях, и на теб предстои дългът, благотворен и щастлив живот.
— Благодаря ви за себе си и за страната си, но все пак за нищо на света не бих признала, че тези живописни развалини са били мелница.
— Каквито и да са били, отдавна са на сегашното си място и по всичко личи, че още дълго ще останат тук. Ала не може да се каже същото за нашата тъмница, както наричаш оня прекрасен кораб, с който скоро ще тръгнем на път. Ако не ме лъжат очите, госпожо, мачтите му минават бавно покрай комините на града.
— Напълно сте права, Уилис. Моряците изтеглят кораба на буксир във външното пристанище и там ще го закрепят здраво с котвите до сутринта, докато дойде време да вдигнат платната му и да излязат в открито море. Това е често изпълнявана маневра, която адмиралът така добре ми обясняваше, че няма да ми е трудно да я ръководя лично, ако това подобаваше на мен като жена.
— Значи така ни се загатва, че не сме свършили всичките си приготовления. Колкото и прекрасно да ни се вижда това място, Гъртруд, ще трябва да го напуснем поне за няколко месеца.
— Да — продължи мисис Де Лейси, крачейки бавно по стъпките на гувернантката, която вече бе излязла изпод развалините, — цели флоти често са били влачени до мястото за закотвяне и привързвани там да чакат благоприятен вятър и прилив. Само жени като нас, свързани най-тясно с офицери, достигнали висок чин след дълга служба, познават опасностите на океана; и никои други не са способни да почувствуват истински цялото величие на тази благородна професия. Очарователна гледка е кораб, който пори вълните с хакборда си и гони следата си по безбрежните води като бърз кон, неотклонно препускащ напред с бясна скорост! 1
Отговорът на мисис Уилис този път не стигна до ушите на скритите подслушвачи. Гъртруд тръгна след спътничката си, но на известно разстояние от кулата се спря да хвърли прощален поглед към порутени: те стени. Дълбокото мълчание продължи повече от минута.
— В тая купчина камъни, Касандра — заговори тя на чернокожата девойка, която вървеше до нея, — има нещо такова, че ми се ще да не е просто мелница.
— Там има плъхове — отвърна лишената от въображение и простодушна негърка, — нима не чул какво казал мисис Уилис?
Гъртруд се обърна към своята прислужница, засмя се и я потупа по черната буза с пръсти, които изглеждаха като сняг на този тъмен фон, сякаш да я сгълчи, че иска да разруши приятната илюзия, която лелееше с такава наслада. После затича по надолнището подир леля си и гувернантката подобно на весела млада Аталанта49.
