Двамата събрали се по странна случайност подслушвачи в кулата стояха на отвърстията и се взираха оттам, докато все още се виждаше развяващата се рокля на леката фигура; а когато тя изчезна, се обърнаха един към друг и се загледаха, като всеки от тях се мъчеше да разчете с очи изражението върху лицето на другаря си.
— Готов съм да заявя под клетва пред лорд-канцлера50 — възкликна внезапно адвокатът, — че това никога не е било мелница!
— Вие май изведнъж променихте мнението си!
— Кандидат съм за съдия и затова мога да бъда убеден само с доводи. Делото е поето от способен адвокат и аз осъзнах грешката си.
— Но тук има плъхове.
— Сухоземни плъхове или водни плъхове? — попита бързо другарят му, стрелвайки го с оня пронизителен поглед, с който живите му очи така умееха да внасят смут у събеседника.
— Според мен и едните, и другите — бе резкият отговор, — но по-скоро първите, защото юристите са твърде очернени от мълвата.
Адвокатът се разсмя; тази толкова дръзка нападка срещу учената му и високоуважавана професия, изглежда, ни най-малко не го обиди.
— Вие, хората на океана, сте така непринудено и забавно откровени — каза той, — че, кълна се в бога, просто сте неподражаеми. Аз съм искрен почитател на вашата професия и познавам донякъде нейната терминология. Може ли например да има по-прекрасна гледка от един горд кораб, който „пори вълните с хакборда си“ и гони следата си като препускащ кон?
— И оставя „кокала в устата си“ зад кърмата като маяк за идващите след него!
След това, сякаш им беше особено забавно да съживяват тези образни мисли на достойната адмиралска вдовица, прихнаха да се смеят така гръмогласно, че старите развалини закънтяха като в доброто някогашно време, когато вятърът е въртял перките им. Адвокатът пръв се овладя, докато младия моряк се отдаваше на веселие от все сърце и без никакви задръжки.
— Но това място е опасно за всички, само не и за вдовица на моряк — забеляза юристът, който престана да се смее така внезапно, както бе започнал. — Виж, по-младичката, на която мелниците не са по вкуса, е изключително прекрасно същество! Изглежда, че е племенница на специалистката по мореплаване.
Младият моряк на свой ред също престана да се смее, сякаш внезапно разбра, че е скандално неприлично да прави за присмех такава близка роднина на прелестното видение, което бе съзрял. Но каквито и да бяха тайните му мисли, той отговори само:
— Та тя самата каза това.
— А я ми кажете вие — подхвана адвокатът, приближавайки се до другаря си, като че имаше да му разкрива някаква важна тайна по този въпрос, — не забелязахте ли нещо особено, проникновено, странно, трогателно в гласа на тази, която наричаха Уилис?
— А вие забелязахте ли?
— За мен той звучеше като глас на пророчица… шепот на някакво фантастично същество… слова на самата истина! Това беше необикновен, убедителен глас!
— Трябва да призная, че и на мен ми повлия, и то по необясним начин!
— Като някаква магия! — вметна адвокатът, крачейки напред-назад из тясното помещение; от лицето му бе изчезнала всякаква следа от шеговитост и ирония и ги бе заменило сериозно, замислено изражение. Другарят му явно не беше твърде склонен да прекъсне размишленията му, а стоеше облегнат о голите стени, вглъбен в себе си. Най-после адвокатът се отърси от замисления си вид с оная поразителна внезапност, явно така присъща за него, приближи се до един прозорец и като посочи на Уайлдър кораба във външното пристанище, неочаквано запита:
— Нима оня кораб престана да ви интересува?
— Ни най-малко; тъкмо такъв кораб е наслада за очите на моряка!
— Ще се опитате ли да се промъкнете на него?
— В този час? И то сам? Но аз не познавам нито командира му, нито екипажа.
— Има и други часове, пък и моряк не може да не бъде посрещнат радушно от свои колеги.
— Тези роботърговци не винаги обичат да посрещат гости; те имат оръжие и умеят да държат външните хора на разстояние.
— Няма ли във вашата професия пароли, по които да се познае събрат? Например изрази като „поря вълните с хакборда си“ или някоя от дълбокомъдрените фрази, които чухме преди малко?
Уайлдър гледаше внимателно лицето на събеседника си, докато онзи му задаваше тези въпроси — изглежда, размишляваше върху чутото и как да му отговори.
— Защо ме питате за това? — рече той хладно.
— Защото смятам, че с нерешителност никога не се завладява кораб, както и „с плахо сърце никога не се завладява хубавица“. Казвате, че търсите работа; ако бях адмирал, щях да ви назнача за капитан на флагманския си кораб. Когато в съда трябва да разглеждаме някакво дело, предварително опипваме почвата. Но като съвсем непознат може би ви говоря твърде свободно. Обаче не бива да забравяте, че макар това да е съвет на юрист, той ви се дава безплатно.
— И поради необичайното си великодушие заслужава повече доверие?
