— Ето, това е навикът да се присвояват изрезките от плата, макар и в малко изопачен вид — промърмори Корсарят и като се завъртя леко на пети, удари гонга с такова нетърпение, че стряскащите му звуци се разнесоха из всички кътчета на кораба. Четири-пет глави се подадоха от различни врати на каютата и се чу гласът на единия, който питаше какви са желанията на началника им.
— Заведете го на койката му — заповяда той рязко.
Добрият майстор Хоумспън, който — от страх ли, от хитрост ли — изглеждаше абсолютно неспособен да се помръдне, бе вдигнат бързо от стола и пренесен до вратата, свързана с шканците.
— Чакайте — извика той на безцеремонните си носачи, които се готвеха да го занесат на посоченото от капитана място, — искам да кажа още една дума. Благородни и честни бунтовнико, макар и да не приемам да ви служа, все пак не отказвам по непристоен и непочтителен начин. Това е толкова голямо изкушение, че просто ме сърбят ръцете. Но можем да сключим договор, изгоден и за двете страни и съобразен със закона. Бих искал, славни командире, да отида в гроба с неопетнено име и да доживея докрай отредените ми от съдбата дни; защото, след като изкарах с чест, здрав и читав пет кръвопролитни и жестоки войни…
— Махнете го!
Хоумспън изчезна, сякаш отнесен от някаква магия, и Корсарят отново остана сам. Дълго време размишленията му не бяха прекъсвани нито от човешки стъпки, нито от глас. Из кораба цареше оная безмълвна тишина, каквато само неумолима и строга дисциплина е способна да въдвори. Ако в каютата сега седеше човек, който живее на сушата, щеше да си помисли, че макар и заобиколен от необуздани хора, непризнаващи никакъв закон, той се намира сам в пуста църква; толкова приглушени и притъпени бяха дори неизбежните в случая звуци. Вярно, от време на време се чуваше резкият, креслив глас на някой гуляйджия, опитващ се да налучка мелодията на някаква моряшка песен — глас, който, излизайки от недрата на кораба и сам по себе си не твърде благозвучен, нарушаваше тишината като първите фалшиви звуци на неопитен тръбач. Но дори и тези звуци започнаха да отекват все по-рядко и по-рядко и най-после престанаха. Накрая Корсарят чу как някаква ръка завъртя дръжката на вратата на каютата, а след това се появи отново военният му приятел.
Походката, лицето и целият вид на Генерала показваха, че макар и възложената му неотдавна задача да е изпълнена успешно, това бе станало с цената на големи лични неприятности. Корсарят, който скочи от креслото си веднага, щом го видя да влиза, незабавно поиска да му докладва как са се развили нещата.
— Белият е толкова пиян, че и лежешком трябва да се държи за мачтата, а негърът е или измамник, или главата му е от камък.
— Надявам се, че не сте се отказали така лесно от задачата си.
— Все едно да разбиваш планина! Но не отстъпих нито минута по-рано, отколкото се полагаше.
Корсарят впи очи в Генерала, за да види точно в какво състояние е подчиненият му, и промени намерението си.
— Добре. Сега да се прибираме да почиваме.
Генералът внимателно изпъна високата си снага и се обърна с лице към вече споменатия малък люк. После с отчаяно усилие се помъчи да стигне до него с обичайната си военна походка. И тъй като капитанът не направи никаква забележка за едно-две залюлявания и преплитания на краката, почтеният военен заслиза по стълбата — както беше убеден — с достатъчно достойнство, тъй като душата му се намираше в такова състояние, че не беше способна да открива малките грешки, извършвани от телесния й носител. Корсарят погледна часовника си и след като даде на Генерала достатъчно време да се оттегли, с лека стъпка, без да бърза, също се заспуща по стълбата.
Долните помещения на кораба, макар и обзаведени не така разкошно както горната каюта, все пак бяха подредени много грижливо, спретнато и удобно. Кърмата на кораба беше заета от няколко сервизни помещения за прислугата, свързани с трапезарията за по-низшите офицери, или на моряшки език „каюткомпанията“. От двете й страни се помещаваха офицерските каюти, както високопарно се наричаха спалните на тия, които имаха честта да ходят на шканците. Пред каюткомпанията се намираха помещенията за младшите офицери, а точно пред тях беше настанен отрядът на човека, наричан Генерала; с дисциплината си този отряд служеше за бариера между по-разюзданите моряци и техните началници.
