В отговор момчето кимна покорно, но вместо да скочи с предишната си пъргавост, за да изпълни заповедта, за минута се побави до креслото на своя господар. Ала като не успя да улови погледа му, неохотно заслиза по стълбата, която водеше към долните каюти, и тая нощ не се мярна повече.
Излишно е да описваме повторното явяване на Генерала. То по нищо не се различаваше от първото му entree78. Той се яви висок, прав, със съразмерно тяло, така строго приучено на едновременни движения, че крайниците му бяха загубили способността да действуват самостоятелно и невъзможно беше единият да помръдне, без да накара всички други да изпълнят някакво съответно движение. Тази сурова и добре регулирана личност първо се поклони по войнишки на началника си, после придръпна към себе си един стол и едва след известна подготовка седна мълчаливо на него. Корсарят, изглежда, забеляза присъствието му, защото отговори на поздрава му с леко кимване, но явно не сметна за нужно да прекъсва размишленията си заради това. Ала най-сетне се обърна внезапно към другаря си и каза рязко:
— Генерале, кампанията още не е завършена.
— А какво повече трябва да се направи? Битката е спечелена и врагът е в плен.
— Да, вашата роля в това начинание е добре изпълнена, ала моята е недоизиграна. Видяхте ли младежа в долната каюта?
— Видях го.
— А как ви се стори външността му?
— Моряшка.
— Искате да кажете, че не ви харесва.
— Аз обичам дисциплината.
— Щом не ви се нрави на шканците, значи съм сбъркал. Но както и да е, искам да ви помоля за една услуга.
— Услуга ли! Вече е късно.
— „Услуга“ ли казах? Не, трябва да се изпълни един служебен дълг.
— Чакам вашите разпореждания.
— Налага се да бъдем много предпазливи, защото, както знаете…
— Чакам вашите разпореждания — повтори лаконично събеседникът му.
Корсарят стисна уста и на долната му устна трепна усмивка, но тя се смени с полулюбезен, полувластен поглед, когато той продължи:
— В един скиф до борда на кораба ще намерите двама моряци, единия — бял, другия — черен. Доведете ги на кораба — в някоя от носовите каюти — и ги напийте здравата.
— Слушам — отговори този, когото наричаха Генерала, стана и тръгна с широки крачки към вратата на каютата.
— Почакайте — добави Корсарят, — на кого ще възложите тази работа?
— Найтингейл има най-здравата глава след мен на кораба.
— Сега той е много далеч. Пратих го на брега да търси бездействуващи моряци, които биха пожелали да постъпят на служба при нас, и го намерих в една кръчма, където беше развързал езика си и плещеше като адвокат, който е измъкнал пари и от двете страни. На всичко отгоре се спречка с един от тези хора и вероятно след пиенето ще се стигне до бой.
— Тогава сам ще свърша тази работа. И без това „нощната ми шапчица“79 ме чака; само ще трябва да я позатегна повече.
Корсарят, изглежда, беше доволен от това уверение, защото изрази задоволството си с фамилиарно кимване на глава. Но тъкмо когато военният се готвеше да си тръгне, той пак го спря:
— Още нещо, Генерале: вашият пленник.
— И него ли да напия?
— В никакъв случай. Разпоредете се да го доведат тук. Генералът измънка нещо в знак на подчинение и излезе от каютата.
„Проявих слабост — мислеше си Корсарят, който започна пак да се разхожда напред-назад из помещението, — като се доверих прекалено на едно простодушно лице и на младежки жар. Ако не се лъжа, този момък има причина да се отвращава от света и е готов да се впусне във всякаква романтична авантюра. Но ако съм се излъгал, може да се окаже съдбоносно, затова трябва да бъда внимателен, дори предпазлив до крайност. Той е необикновено привързан към тия двама моряци. Как бих искал да знам историята му! Но това ще дойде с времето си. Хората му трябва да останат заложници за завръщането и верността му. Ако излезе нечестен, е, в края на краищата те са моряци и мнозина като тях гинат в нашия опасен занаят! Добре нагласено; така никакво подозрение за някаква интрига няма да засегне гордостта на този чувствителен младеж, ако е истински човек, както ми се иска да вярвам.“
Такива бяха, общо взето, мислите, на които се отдаде Корсарят в течение на няколко минути след излизането на военния му сътрудник. Устните му се движеха; ту усмивки, ту сенки на мрачни мисли се сменяха по изразителното му лице, на което се отразяваха всички внезапни и бурни поврати в тази неспокойна, дейна душа. Докато беше потънал в размисъл, той ускори крачка и от време на време ръкомахаше малко причудливо, но когато се обърна внезапно, видя пред себе си някаква фигура, която бе изникнала ненадейно пред очите му като привидение.
Докато беше най-погълнат от мислите си, двама яки моряци бяха влезли неусетно в каютата, бяха сложили мълчаливо на един стол някакво човешко тяло и бяха излезли, без да продумат. Именно пред тази личност се намираше сега Корсарят. Те се изгледаха продължително, без никой от двамата да издаде нито звук. Корсарят бе онемял от изненада и смут, а другият изглеждаше буквално смразен от изумление и уплаха. Най-после по лицето на първия се плъзна лека странна усмивка и той произнесе рязко:
