— В този кръст ли — отвърна Корсарят със саркастичен смях, — в този обсипан с диаманти кръст! Не, сър — добави той с горделиво присвити устни и презрително захвърли тази скъпоценна вещ настрана, — клетвите са за хора, на които са нужни закони, за да ги карат да изпълняват обещанията си; на мен ми трябва само ясната и недвусмислена дума на джентълмен.
— Тогава ясно и недвусмислено заявявам: докато съм в Нюпорт, никому няма да разкривам какво представлява този кораб, ако вие не пожелаете или не ми заповядате това. Освен туй…
— Нищо повече не ми е нужно. Трябва да пестим обещанията си и да не говорим излишни приказки. Може да дойде време, когато ще имате повече сметка да не бъдете обвързан с обещание, без това да ми навреди. След един час ще ви свалят на брега; това време ще ви е необходимо, за да се запознаете с условията на службата ви и да украсите документите ми с вашето име. Родрик — добави той, почуквайки пак гонга, — ти ми трябваш, момчето ми.
По стъпалата откъм долната каюта заприпка същият пъргав хлапак, който се бе явил на първото повикване, и доложи за своето пристигане.
— Родрик — продължи Корсарят, — този е бъдещият ми помощник и следователно твой началник и мой приятел. Желаете ли да се подкрепите с нещо, сър? Почти няма потребни на човека неща, които Родрик да не може да набави!
— Благодаря ви, не се нуждая от нищо.
— Тогава имайте добрината да последвате момчето. То ще ви заведе в каюткомпанията долу и ще ви даде нашия устав. След един час, когато разучите правилника, ще се отбия при вас. Освети по-добре стълбата, момче; ала вие май умеете да слизате без стълба, иначе нямаше да имам удоволствието да бъда с вас.
Корсарят се усмихна лукаво, но този, с когото се бе пошегувал, с нищо не показа, че му е приятен споменът за неудобното положение, в което бе оставен в кулата. Като забеляза киселото изражение на младия моряк, който навъсено се готвеше да последва момчето, вече застанало със свещ до люка, той направи крачка напред и с любезен тон на възпитан човек изрече бързо:
— Мистър Уайлдър, дължа да ви се извиня за привидната ми грубост, когато се разделихме на хълма. Макар и да ви смятах вече за свой човек, още не бях напълно сигурен в това. Вярвам, ще разберете колко наложително е човек в моето положение да се отърве от другаря си в такъв момент.
Уайлдър се обърна към него с изражение, от което сега бе изчезнала всякаква следа от недоволство, и му махна с ръка да не говори вече по този въпрос.
— Не ще и дума, доста неприятно беше да се озове човек в затвор, но разбирам, че сте прав. И аз навярно щях да постъпя по такъв начин, ако притежавах същото хладнокръвие.
— Добрият човек, който мели в нюпортската развалина, трябва да е нещо закъсал, щом всички плъхове напущат мелницата му — подвикна Корсарят на събеседника си, който вече бе тръгнал след момчето, и му махна с ръка за сбогом до скорошната им среща.
Уайлдър отговори непринудено, с искрен, сърдечен смях; а когато се спусна по стълбата, в каютата остана този, който допреди няколко минути беше сам сред нейния покой.
Ромео:…Светът ти е враждебен и законът, от него писан, ти е също враг. Законът взима твоите права. Ти наруши го и вземи това!
Аптекарят: Не волята ми, а гладът отстъпва.
Когато посетителят изчезна, Корсарят се закова на място и повече от минута стоя в поза, която изразяваше дълбоко самодоволство и тържество. Той ликуваше от успеха си. Но макар че умното му лице издаваше вътрешното удовлетворение, то съвсем не беше озарено от просташка радост. Изражението му беше на човек, внезапно избавил се от тежка грижа, а не на такъв, който иска да използува за своя изгода услугите на други. Впрочем проницателен наблюдател трудно би открил и сянка на съжаление в светлата му, приветлива усмивка или в мигновените проблясъци на неспокойните му очи. Това изражение обаче бързо изчезна и цялата фигура, и цялото лице възвърнаха обичайната си безгрижност, която проявяваше най-често в свободното си време.
След като почака момчето да заведе Уайлдър в долната каюта и да му връчи правилника за реда на кораба, капитанът отново удари гонга и пак го повика при себе си. Ала то трябваше да се приближи съвсем до господаря си и три пъти да му заговори, докато онзи разбере, че се е отзовало на повикването му.
— Родрик — подзе Корсарят след продължително мълчание, — тук ли си?
— Тук съм — откликна тих, печален глас.
— Аха! Даде ли му устава?
— Дадох му го.
— А чете ли го?
— Чете.
— Добре. Трябва да поговоря с Генерала. Родрик, ти сигурно имаш нужда от почивка. Лека нощ. Повикай Генерала на съвещание и… лека нощ, мой Родрик.
