Настъпило бе обичайното работно време и от всички краища на пристанището започваше да долита шум на трудова дейност. В спокойната утрин се извисяваха песните на моряците с особените им протяжни извивки. Корабът във вътрешното пристанище беше между първите, на които закипя работа — екипажът му явно го подготвяше за предстоящото отпътуване. Едва когато забеляза това раздвижване, Уайлдър като че се отърси напълно от своите мисли и продължи наблюденията си с неотклонно внимание. Той видя моряците, катерещи се по въжетата лениво, в такъв рязък контраст с енергичността им в критични моменти: тук-там по тъмните, масивни рей се мяркаше някоя и друга човешка фигура. След няколко минути формарселът, стегнат здраво над реята, увисна от нея на изящни небрежни гънки. Наблюдателният Уайлдър знаеше добре, че на търговските кораби това е сигнал за отплаване. След още няколко минути долните ъгли на това важно платно бяха притеглени към краищата на съответната рея под него, а после видя как тежката рея се вдигна бавно по мачтата, повличайки след себе си разтварящите се гънки на снежнобялото платно, докато най-после то се опъна отвред и се разпери широко. Леките пориви на вятъра се удряха в тази широка повърхност и пак утихваха; платното ту се издуваше, ту се отпускаше, което показваше, че вятърът още не е достатъчно силен. В този момент приготовленията, изглежда, се прекратиха, сякаш моряците, поканили по този начин вятъра, чакаха да видят дали той ще се отзове на поканата им.
Този, който така внимателно наблюдаваше тези признаци за отплаване на толкова често споменавания кораб, съвсем естествено обърна очи към другия кораб, закотвен пред форта, за да види как ще реагира той на толкова очебийния сигнал. Но и при най-внимателно и зорко вглеждане не можеше да се открие никакъв признак, че двата кораба проявяват някакъв интерес един към друг. Докато първият извършваше току-що описаните приготовления, вторият стоеше на котва и по нищо не личеше, че в черния му безжизнен корпус има жива душа. Той изглеждаше толкова тих и неподвижен, че невеж в тия работи човек лесно би го взел за част от морето, за някакъв огромен симетричен израстък върху вълните — плетеница от нишки и сочещи пръсти, или за някое от ония фантастични чудовища, които според поверието живеят на океанското дъно, от векове скрити от мъглите и бурите.
Но Уайлдър, който много добре знаеше какъв е този кораб, виждаше и други неща. Сред цялото това привидно сънливо спокойствие той лесно долавяше ония признаци на готовност за отплаване, които само моряк може да забележи. Котвеното въже вместо да се спуща към водата във вид на дълга дъга, беше „късо“ или почти „обтегнато до крайност“, както казват обикновено моряците; дължината му беше колкото да издържа на напора на силното вълнение, което блъскаше дълбокия кил на кораба. Всички лодки бяха на вода, разположени и приготвени така, че да могат в най-кратко време да бъдат използвани за влачене на кораба.
Нито едно платно или рея не бяха смъкнати за поправка и преглед, както е свикнал да прави морякът, когато се намира в безопасно и удобно пристанище; не липсваше нито едно от стотиците въжета, които се преплитаха на фона на синьото небе и щяха да служат за улесняване на движението и управлението му. С една дума, макар и на пръв поглед да не изглеждаше готов за отплаване, все пак корабът беше в състояние всеки момент да потегли или, ако е необходимо, да си послужи със средствата за нападение и отбрана. Вярно, абордажните мрежи бяха завързани за въжетата както предния ден; но тази крайна предпазна мярка можеше да се обясни както с войната — корабът беше изложен на нападения от леките френски кръстосвачи, които така често се спущаха от островите на Уест Индия по цялото крайбрежие на континента, — така и със заеманото от него място извън обичайната защита на пристанището. При това положение на човек, знаещ какъв е този кораб, може да се стори, че той е някакво хищно животно или отровно влечуго, което лежи в престорена сънливост, за да примами неподозиращата жертва да се приближи достатъчно, та да скочи отгоре й или да впие в нея смъртоносните си зъби.
Уайлдър поклати глава по начин, който много ясно показваше, че добре разбира това коварно спокойствие, и с предишната бавна крачка продължи към града. Дълго вървя така, без да забелязва, че времето тече, и навярно щеше да загуби сметката на още много минути, ако леко докосване по рамото не бе го изтръгнало внезапно от мислите му. Трепвайки от това неочаквано прекъсване на размишленията му, той се обърна и видя, че докато бе вървял бавно, го бе настигнал морякът, когото за последен път бе срещнал в компанията, в която толкова желаеше да се намира.
— С вашите млади крака, мастър — заговори той, щом успя да привлече вниманието му, — вие можете да се носите като кораб с всички платна; и все пак аз ви настигнах със старческите си нозе, така че можем пак да разговаряме.
