Тази духовитост на кръчмаря бе последвана от тих, но почти дружен смях, макар че не предизвика дори усмивка върху разтревоженото лице на Дизайър, което изразяваше такава скръб, като че завинаги бе загубило способността си да се усмихва.
— Но той не е такъв, не е такъв! — възкликна безутешната съпруга на добрия майстор. — Няма навик да се напива дори по такъв повод като увеселение по случай победа на негово величество; той беше отдаден всецяло на работата си и именно за работата му най-много се тревожа. След като толкова години съм разчитала на труда му, тежък кръст е за една безпомощна жена да бъде изведнъж оставена сама да издържа цялото семейство. Но аз ще му го върна тъпкано, ако има закон в Роуд Айлънд и в плантациите на Провидънс! Сега не смее да покаже жалката си мутра, ала като изтече законният срок и се върне, ще види, че подобно на много други нехранимайковци преди него е останал и без жена, и без къща, в която да подслони грешната си глава. — Но като съзря любопитната физиономия на стария моряк, който в това време се бе добрал до самата нея, внезапно добави: — Ето един непознат човек, дошъл отскоро в града! Приятелю, срещал ли си по пътя си насам някакъв скитащ беглец?
— И без туй ми е трудно да движа старото си корито по суша, та камо ли да записвам в дневника си името и класата на всеки срещнат кораб — отвърна старецът с безкрайно хладнокръвие. — Но като стана дума за това, си спомних, че точно в началото на сутрешната вахта срещнах някакъв нещастник някъде там, в храсталака между града и сала, дето превозва пътници до континента.
— Какъв беше тоя човек? — запитаха едновременно пет-шест загрижени гласа, сред които обаче вземаше надмощие гласът на Дизайър, извисяващ се над всички други така, както първокласен солист заглушава със своите тремоли по-скромните трели на останалите певци.
— Какъв беше ли! Ами ръцете му бяха закрепени напряко, а краката му, разбира се, стъпваха като у всеки християнин; но като става дума за това, си спомням, че единият му крак беше по-къс, сякаш му е скъсено въжето, и вървешком се клатушкаше много.
— Той е! — ревна същият хор от гласове.
Петима-шестима от говорещите се измъкнаха от навалицата с намерение да подгонят престъпника и така да си осигурят изплащането на някои малки сметки, с които жестоко оклеветеният злочест шивач бе задлъжнял на всеки от тях. Ако имахме време да опишем как протекоха тези похвални усилия да се спаси някое и друго изкарано с честен труд пени, щеше да бъде забавно на читателя да види тайното усърдие, с което всеки достоен търговец се мъчеше да надхитри ближния си в случая, както и плитките лъжи, с които си служеха, за да прикрият истинските си цели, когато всички се срещнаха на сала, измамени в очакванията си.
А Дизайър, която нямаше никакви законни претенции към своя отлъчил се съпруг и никаква надежда да получи каквато и да е облага, се задоволи да продължи да събира по-нататъшни сведения за беглеца, които можеха да се намерят на място. Може би удоволствията от свободата в резултат на проектирания развод вече витаеха из живото й въображение едновременно с утешителната перспектива да сключи втори брак, подсладена от друго видение, изникнало от спомените за първата й любов; всичко това явно успокои възбудения й дух и Дизайър продължи разпита смело и решително.
— Приличаше ли на крадец? — попита тя, без да обръща внимание, че така внезапно я бяха изоставили всички ония, които допреди малко изказваха най-дълбоко съчувствие за загубата й. — Имаше ли вид на криещ се беглец?
— Що се отнася до носовото му украшение, не мога да ви кажа нищо определено — отвърна старият моряк, — макар че приличаше на човек, когото са държали дълго под шпигатите90 от подветрената страна. Ако питате за мнението ми, този клетник страдаше много…
— … от безделие, искате да кажете. Да, да, напоследък, за нещастие, дълго време беше без работа и в главата му се бяха вселили всякакви порочни помисли. Той страдаше от…
— … жена си — вметна подчертано старецът. Това безцеремонно изявление бе последвано от нов твърде недвусмислен всеобщ смях по адрес на Дизайър. Без ни най-малко да се смущава от това явно съгласие с мнението на смелия моряк, непоколебимата съпруга продължи:
— Ах, да знаете какво съм изстрадала и изтърпяла с този мъж от толкова години! Човекът, когото срещнахте, имаше ли вид на такъв, който е изоставил една оскърбена жена?
— Право да ви кажа, по вида му никак не личеше, че жената, която е оставил закотвена на мястото й, е била повече или по-малко оскърбена — отговори морякът с похвална деликатност, — но както и където и да е оставил жена си, ако наистина му е била жена, очевидно не е сметнал за уместно да остави вкъщи цялото й снаряжение. Човекът бе провесил на шията си сума женски дрънкулки; предполагам, че са му били по-приятни от нейните обятия.
— Как! — извика ужасена Дизайър. — Нима е посмял да ме ограби? Какво мое имаше у него? Да не е златната ми огърлица?
— Не бих се заклел, че беше златна.
