— Какво цели този човек? — запита Уайлдър, скачайки бързо на едно оръдие, за да вижда по-добре.
Помощникът му посочи подветрената страна на другия кораб, къде то по водата наистина плющеше разтягащото се дълго въже. Истината мигновено блесна в главата на младия моряк. „Корсарят“ беше тайно закотвен с шпринг103, за да може по-бързо да насочи оръдията си срещу батареята, ако стане нужда да се брани, и сега се възползваше от това обстоятелство, за да попречи на търговския кораб да мине от подветрената страна.
Целият този замисъл предизвика голямо учудване и немалко ругатни сред офицерите на „Каролина“, макар че никой освен командирът й нямаше ни най-малка представа за истинската причина да се постави спомагателна котва и да се препречи пътят им с такова въже. От всички само лоцманът виждаше в това повод за радост. Всъщност той държеше кораба в такова положение, че му беше трудно да се движи в която и да било посока, и ако се случеше някакво нещастие при тази изключително сложна маневра, която непременно трябваше да се извърши, сега щеше да има достатъчно основателно оправдание.
— Как си позволяват да застават така при входа на залив! — промърмори Уайлдър, когато видя всичко описано досега. — Трябва да минете от наветрената им страна, лоцмане, друг изход няма.
— Не отговарям за последиците и призовавам всички на борда за свидетели — отвърна лоцманът с оскърбен вид, макар тайно да се радваше, че го карат да върши точно онова, за което само преди минута така упорито бе настоявал. — Ако мачтите се счупят или въжетата се скъсат, ще трябва да се отнесем до съда. Дръж точно срещу вятъра, остро срещу вятъра и се опитай да вземеш полу на борд.
Кормчията изпълни заповедта. Като отпусна ръчките на кормилното колело, то се завъртя бързо и корабът, усетил силния напор на вятъра, се обърна тежко в посоката, отдето бе дошъл, и заплющя с; платната си така, като че бе изхвръкнало цяло ято водни птици. Но възпрян отново от кормилото, обезсилен от загубването на скорост, след малко корабът, както преди, загуби посока и започна да се приближава с борда си към мнимия роботърговски кораб, тласкан от вятъра, който, изглежда, бе отслабнал доста тъкмо в решителния момент, когато беше най-необходим.
Всеки моряк би разбрал положението на „Каролина“. Тя се бе придвижила толкова напред, че стоеше точно от наветрената страна на, чуждия кораб, но толкова близо, че не можеше ни най-малко да завие настрана, тъй като имаше непосредствена опасност двата кораба да се сблъскат. Вятърът беше променлив — ту духаше на пориви, ту на моменти затихваше съвсем. Щом „Каролина“ усетеше полъха му, високите й мачти се накланяха грациозно към другия кораб, сякаш му правеше прощален поклон; ала когато краткотрайният напор на непостоянния вятър престанеше, тя се залюляваше тежко към наветрената страна, без да се помръдне нито с фут напред. Обаче в резултат от всяко движение тя все повече и повече се приближаваше до своя опасен съсед, докато и на най-младия моряк на кораба не стана ясно, че само внезапна промяна на вятъра ще й помогне да се придвижи напред, още повече че отливът се заменяше с прилив.
Младшите офицери на „Каролина“ никак не бяха деликатни в забележките си по адрес на глупака, който ги бе поставил в такова неудобно и унизително положение, а лоцманът се мъчеше да скрие яда си с многобройни гръмогласни команди. Но ругатните му скоро се смениха с обърканост и накрая моряците вдигнаха ръце, чудейки се коя от неясните му и противоречиви заповеди да изпълняват. В това време Уайлдър, скръстил ръце с най-невъзмутим вид, стоеше близо до пътничките. Мисис Уилис се взираше в очите му, за да разбере по изражението им естеството и величината на застрашаващата ги опасност, ако наистина съществуваше опасност в неминуемото сблъскване на два кораба в напълно спокойни води, при което единият беше закотвен, а другият едва се движеше. Суровата решителност, която видя върху лицето на младия човек, събуди у нея безпокойство, което иначе не би изпитвала при такива обстоятелства, които сами по себе си не предвещаваха явна опасност.
— Има ли от какво да се страхуваме, сър? — попита гувернантката, мъчейки се да скрие от повереницата си естеството на своята тревога.
— Нали ви казах, госпожо, „Каролина“ ще се окаже кораб без късмет.
Отговорът на Уайлдър беше съпроводен с такава горчива усмивка, че двете жени я изтълкуваха като лоша поличба и Гъртруд се вкопчи в спътницата си като в човек, в когото отдавна е свикнала да търси опора.
— Защо моряците от роботърговския кораб не ни помагат… да не се блъснем в тях? — запита тревожно девойката.
— Имате право: защо не ни помогнат? Мисля, че скоро ще се срещнем с тях.
— Вие говорите така, младежо, и видът ви е такъв, сякаш сте убеден, че в тази среща се крие някаква опасност!
— Стойте близо до мен — отвърна Уайлдър, така стиснал устните си, че гласът му едва се чуваше. — Каквото и да се случи, стойте колкото е възможно по-близо до мен.
