— Обърни бизангика104 към вятъра — крещеше лоцманът, — спусни лодките и завърти носа обратно… прибери стопанкера… опъни кливершкота105 назад… обърни пак гротхалса106.
Обърканите моряци стояха като статуи, не знаеха накъде да се завъртят; едни викаха на останалите да направят това или онова, а други също тъй гръмогласно отменяха командата. Изведнъж се чу спокоен, властен глас:
— Тишина на кораба!
Подобен тон, в който личи самообладанието на говорещия, винаги предава на подчинените частица от решителността на командуващия ги. Всички извърнаха лица към оная част от кораба, отдето идеше гласът, всички наостриха уши да доловят и най-малката допълнителна заповед. Уайлдър стоеше на барабана на шпила, откъдето виждаше добре всичко около себе си. С бърз и вещ поглед той бе преценил отлично положението на своя кораб. В този момент очите му бяха впити тревожно в роботърговския кораб, за да вникне в измамното спокойствие, което все още цареше на него, и да разбере каква полза би имало от бъдещите му действия. Но странният кораб лежеше върху водата като омагьосан и никаква човешка фигура не се мяркаше сред сложните му механизми освен вече споменатия моряк, който продължаваше работата си с такова безразличие, като че „Каролина“ се намираше на сто мили от мястото, където седеше той. Устните на Уайлдър се изкривиха в усмивка — горчива или доволна, трудно беше да се каже — и той даде знак на внимателно следящия го екипаж да действува бързо.
— Опъни всички платна по предните и задните мачти — изкомандува той.
— Да — повтори като ехо лоцманът, — опъни всички платна по мачтите.
— Има ли до борда спусната брегова лодка? — попита нашият авантюрист.
Десетина гласа отговориха утвърдително.
— Лоцманът да слезе в нея.
— Тази заповед е противозаконна — извика засегнатият. — Аз забранявам да се подчинявате другиму освен на мен.
— Хвърлете го в лодката! — повтори Уайлдър.
Сред суматохата и напрежението около стъкмяването на рейте почти никой не обърна внимание на съпротивата на лоцмана. Двамата помощници на капитана го вдигнаха на ръце и въпреки че крайниците му се извиваха и гърчеха във въздуха, спуснаха го в лодката безцеремонно като пън. След него хвърлиха края на фалината107 и с пълно безразличие оставиха победения лоцман да размишлява.
Междувременно заповедта на Уайлдър бе изпълнена. Широките платна, които допреди малко плющяха във въздуха или се издуваха на-вън-навътре според вятъра, сега се притискаха о съответните си мачти, отбивайки кораба от погрешния му-път. Тази маневра изискваше крайно внимание и изключителна точност в направляването й. Но младият командир се оказа във всички отношения подготвен за това изпитание. Тук се вдигна платно, там друго обърна по-плоска повърхност към вятъра, ту се разпъваше някое по-леко платно, ту изчезваше като тънка мъглица, разпръсната от слънцето. През всичкото това време гласът на Уайлдър кънтеше спокойно и властно. Сякаш самият кораб като живо същество съзнаваше, че съдбата му сега е в други, вече по-опитни ръце.
Подчинявайки се на получения нов подтик, огромните като облаци платна се полюляваха насам-натам заедно с високата гора от мачти И въжета и изведнъж, преодолявайки застоя си, корабът отстъпи тромаво под напора и започна да се отдръпва.
През цялото време, необходимо за измъкването на „Каролина“, вниманието на Уайлдър беше раздвоено между неговия кораб и съседа му, който се държеше необяснимо. Нито звук не нарушаваше царящата на него тишина. На никой от многобройните отвори, през които екипажът на въоръжен кораб може да наблюдава морската шир, не се забелязваше нито едно напрегнато взряно лице или дебнещо око. Морякът на реята продължаваше работата си, сякаш не го интересуваше нищо друго освен заниманието му. Обаче самият кораб се движеше бавно, макар и почти незабележимо, като лениво полюляващ се върху вълните заспал кит, и то по-скоро от само себе си, отколкото от човешки ръце.
Ни най-малката от тия подробности не убягваше от зоркия поглед на Уайлдър. Той забеляза, че докато неговият кораб се отдръпваше, другият постепенно обръщаше борда си към „Каролина“. Дулата на страшните оръдия зееха непрекъснато към неговия кораб, както очите на дебнещ тигър следят движенията на жертвата си, и докато двата кораба се намираха близо един до друг, залп от батареята на първия можеше всеки миг да помете палубите на втория. При всяка нова команда, излязла от устата на нашия авантюрист, очите му се насочваха натам с все по-голям интерес, за да разбере дали екипажът ще има възможност да я изпълни; а и не беше уверен, че ще го оставят да се разпорежда сам на „Каролина“, докато не видя, че тя се е избавила от опасната близост на съседа си и благодарение на новото разположение на платната лекият вятър я изтласка до място, където беше напълно във властта му.
Убеждавайки се, че течението става неблагоприятно, а вятърът — твърде слаб, за да движи кораба, той заповяда платната да се свият до рейте и да се хвърли котва.
