Я, какво е това? Човек или риба?
Сега „Каролина“ стоеше на един кабелт108 разстояние от предполагаемия роботърговски кораб. Като изгони лоцмана, Уайлдър пое отговорност, която обикновено всеки моряк избягва: в случай на сериозна злополука при излизане от пристанището се губеше право на застраховка, а самият той вероятно щеше да бъде наказан. По-нататък в повествованието ще видим доколко при предприемането на такава решителна стъпка бе повлиян от увереността, че е извън обсега на закона; единствената непосредствена последица от тази мярка беше, че насочи към кораба цялото си внимание, което дотогава беше раздвоено между него и пътничките му. Сега, когато корабът му се намираше поне временно в безопасност, а Уайлдър вече не се измъчваше от тревожно очакване на неминуемо насилие, нашият авантюрист можеше спокойно да се отдаде отново на предишното си занимание. Успехът на трудната маневра бе озарил лицето му с нещо подобно на тържество, а когато тръгна към мисис Уилис и Гъртруд, вървеше с походката на човек, изпълнен със съзнанието, че е отбил достойно дълга си при обстоятелства, изискващи немалко професионално умение. Поне до такъв извод стигна по-възрастната дама, когато видя светналите му очи и ликуващ вид, макар че по-младата беше може би склонна да съди по-снизходително за подбудите му. Нито едната, нито другата обаче не подозираше истинските причини за скритата му радост, защото в момента у него надделяваше далеч по-благородно чувство, отколкото можеха да си представят.
Но каквато и да беше причината за ликуването му, щом се увери, че „Каролина“ се поклаща на котвата си и че засега няма никаква нужда от него, Уайлдър веднага потърси сгоден случай да възобнови разговора, който досега вървеше толкова мъгляво и често се прекъсваше. Мисис Уилис следеше внимателно съседния кораб, все така неподвижен и притихнал, — и откъсна очи от него едва когато младият моряк се приближи до нея. Тя заговори първа.
— Оня кораб трябва да има някакъв необикновен, да не кажа невидим екипаж! — възкликна гувернантката с тон, в който се долавяше изумление. — Човек може да го помисли за призрак, ако изобщо съществуват такива неща.
— Но това е наистина великолепно построен и отлично екипиран търговски кораб!
— Дали страхът ме подвеждаше, или действително имаше опасност от сблъскване на двата кораба?
— Безспорно имаше известна опасност, но тя вече отмина.
— За което трябва да благодарим на вашето умение. Начинът, по който току-що ни избавихте от доскорошната угроза, като че решително противоречи на всички ваши предсказания.
— Съзнавам, че държането ми може да доведе до неблагоприятни изводи, но…
— Сметнали сте, че не би било лошо да се посмеете на слабостта на три лековерни жени — допълни с усмивка мисис Уилис. — Но след като се позабавлявахте, надявам се, че сега ще бъдете по-снизходителен към това, което се смята за естествен недостатък на женския ум.
И гувернантката погледна Гъртруд с изражение, с което сякаш искаше да каже, че би било жестоко да си играят повече със страховете на такова невинно и младо създание. Уайлдър също насочи поглед към девойката и отговори с искреност, с която искаше да я убеди:
— Като честен джентълмен, с цялото си уважение към нежния пол ви заявявам, госпожо, че продължавам да държа на това, което вече ви казах.
— За ватервулингите и брамстенгите ли?
— Не, не — прекъсна я младият моряк, като се засмя тихо и същевременно се изчерви силно, — може би не само за това. Ала не бих позволил нито на майка си, нито на жена си, нито на сестра си да пътува с „Кралска Каролина“.
— Погледът, гласът и видът ви на честен човек странно противоречат на вашите думи, младежо; защото, макар че първото ме кара почти да вярвам във вашата почтеност, в думите ви няма и следа от довод в тяхна подкрепа. Може би трябва да се срамувам от подобна слабост, но все пак ще призная, че загадъчният покой, който като че се е възцарил за вечни времена на оня кораб, буди необяснимо безпокойство, което навярно се дължи донякъде на самия му характер. Наистина ли е роботърговски кораб?
— В едно няма съмнение: че е красив кораб! — възкликна Гъртруд.
— И то много красив! — подкрепи я Уайлдър.
— На една от рейте му все седи някакъв човек, който изглежда увлечен в работата си — продължи мисис Уилис, като подпря замислено брадичката си с ръка и се загледа в кораба, за който ставаше дума. — През цялото време, докато имаше опасност корабите да се сблъскат, този моряк нито веднъж не хвърли дори бегъл поглед към нас. Той прилича на единствения човек в някакъв омагьосан град, защото, както се вижда, около него няма никакъв друг простосмъртен.
— Другарите му може да спят — подхвърли Гъртруд.
— Да спят ли! В този час и в такъв ден моряците не спят! Кажете ми, мистър Уайлдър (като моряк вие би трябвало да знаете), редно ли е екипаж да спи, когато друг кораб се намира толкова наблизо, че може да се каже двата кораба почти се докосват?
— Не е редно.
