— Така и предполагах, защото не съм чак толкова невежа по въпросите на вашата смела, доблестна, благородна професия! — произнесе гувернантката натъртено. — Ако се бяхме сблъскали с роботърговския кораб, мислите ли, че екипажът му щеше да остане все тъй безучастен?
— Съвсем не мисля така.
— В цялото това привидно спокойствие има нещо, което буди най-мрачни подозрения. Известно ли е дали след пристигането му някой от екипажа е ходил в града?
— Да, ходил е.
— Чух, че миналото лято от брега бил забелязан кораб под фалшиво знаме, че кораби били ограбвани, а екипажите и пътниците им — малтретирани. Говори се дори, че на прословутия Корсар му било омръзнало да вилнее по северното крайбрежие на Южна Америка и че неотдавна в Карибско море бил забелязан някакъв кораб, за който се предполага, че е на тоя върл пират!
Уайлдър не отговори. Очите му, впити втренчено, ала почтително в очите на събеседницата му, се сведоха към палубата, сякаш чакаше по-нататъшните й въпроси. Гувернантката се позамисли, но после изражението на лицето й се промени — изглежда, подозренията й бяха твърде повърхностни, за да продължава да разсъждава върху тях без наличието на допълнително, по-обосновано потвърждение.
— Впрочем — добави тя — търговията с роби е достатъчно порочна, а този кораб за нещастие по всяка вероятност се занимава именно с такава работа, тъй че по-лош не може и да бъде. Но все пак бих искала да знам причините за вашите странни твърдения, мистър Уайлдър!
— Не мога да ви дам по-добро обяснение, госпожо. Ако с държането си не съм ви убедил, значи не съм изпълнил намеренията си, които впрочем са съвсем искрени.
— А вашето присъствие не намалява ли опасността?
— Намалява я, но не я премахва.
Досега Гъртруд някак примирително бе мълчала, тъй като не желаеше да се меси в разговора. Но сега тя се обърна рязко и може би малко раздразнено към Уайлдър и като се изчерви, попита с усмивка, която би подтикнала към откровеност и по-упорит човек:
— Забранено ли ви е да говорите по-открито?
Младият капитан се поколеба както за да обмисли отговора си, така и да се полюбува на чистосърдечното лице на събеседницата си. Неговото мургаво лице също почервеня, а очите му заблестяха от възхищение, после, изведнъж съобразявайки, че бави отговора си, каза:
— Сигурен съм, че мога да разчитам на вашата дискретност.
— Не се съмнявайте — отвърна мисис Уилис. — В никой случай няма да ви издадем.
— Да ме издадете ли! За себе си, госпожо, аз не се безпокоя. Ако ме подозирате в страхливост, жестоко се заблуждавате.
— В нищо недостойно не ви подозираме — побърза да вметне Гъртруд, — но… много се боим за нас самите.
— Тогава съм готов да ви избавя от безпокойството ви дори с цената на…
В този момент го спряха думите на единия от помощниците му към другия и насочиха вниманието му към съседния кораб.
— Тия от роботърговския кораб май са се сетили, че корабът им не е направен да стои в стъклена витрина, за да го зяпат женоря и дечурлига — извика първият помощник така гръмогласно, че да бъде чут на формарса109, където другият помощник, към когото се обръщаше, се занимаваше с някаква специална работа.
— Да, да — отговори вторият, — като виждат, че се движим, са решили и те да тръгнат на път. Вахтата им е като слънцето в Гренландия: шест месеца на палубата, шест месеца в кубрика!
Както винаги това остроумие разсмя моряците, които продължиха да пускат закачки в подобен дух, но от уважение към началниците — с по-приличен тон.
А в това време Уайлдър бе приковал очи в другия кораб. Човекът, седял толкова дълго на гротреята, бе изчезнал и сега от противоположния край на същата рея спокойно ходеше друг моряк, който с една ръка се държеше за гика, а с другата стискаше края на въже, явно с намерение да го пропъхне, където трябва. От пръв поглед Уайлдър позна, че това е Фид, толкова изтрезнял, че можеше да се държи на такава главозамайваща височина със същата — ако не и по-голяма — устойчивост, както би ходил на земята, ако дългът го призовеше на terra firma. Лицето на младия човек, което само преди миг руменееше от вълнение и сияеше от радост, че вече започват да му имат доверие, внезапно стана мрачно и затворено.
Мисис Уилис, която не изпущаше и най-малката следа на промяна в изражението на лицето му, поднови оживено разговора оттам, откъдето той бе сметнал за уместно да го прекъсне тъй внезапно.
— Значи сте готов да ни избавите от тревога — рече тя — дори с цената на…
— … на живота си, госпожо, но не и на честта си.
— Гъртруд, сега вече можем да се приберем в каютата си — забеляза мисис Уилис с хладен, недоволен тон, в който разочарованието беше примесено с дълбоко възмущение, че както вярваше, си играят с нея.
