Докато нашият авантюрист беше погълнат от мрачните мисли, неминуемо навявани от подобни впечатления, небето и морето взеха да променят облика си. Светлата ивица, която така дълго се бе задържала на източния хоризонт, сякаш завесата на небосвода се бе разтворила леко, за да пропусне ветровете, сега внезапно изчезна. В тази посока започнаха да се трупат тежки черни облаци, част от които надвиснаха над водата като мъгла, така че небето и морето се сляха в едно. От другата страна, на запад, тъмната завеса се привдигна и напряко пред „Каролина“ се разпростря дълга ивица ярка светлина. А непознатият кораб продължаваше да се носи сред този поток от светеща зловеща мъгла, макар че от време на време неясните му и фантастични очертания като че се стопяваха във въздуха.
Пак ли, какво търсите горе?
Искате да отидем на дъното, така ли?
Или да вдигнем ръце и да се издавим?
Тези злокобни предзнаменования не убягваха от вниманието на нашия бдителен авантюрист. Веднага щом забеляза странната мъгла, обвила внезапно тайнственото видение, което бе наблюдавал неотлъчно, гласът му прозвуча ясно, мощно и предупредително, така че вдигна всички на крак.
— Бъдете готови — кресна той, — приберете всички лисели! — И едва тези думи успяха да стигнат до ушите на подчинените му, извика пак: — Смъкнете ги! Смъкнете всички платна от носа до кърмата! Пратете хора на брамстенгите, мистър Иринг. Приберете платната горе и долу! По-живо пипайте, момчета, по-живо!
Този език, разбираем за екипажа на „Каролина“, се посрещаше с особено одобрение, тъй като и най-простият моряк отдавна смяташе, че непознатият, който сега командуваше кораба, се отнася много нехайно към безопасността на „Каролина“, пренебрегвайки твърде самонадеяно признаците за влошаване на времето. Ала подценяваха зорката бдителност на Уайлдър. Наистина той бе карал бристолския търговски кораб по водата със скорост, с каквато не бе се движил никога преди, но самите факти досега говореха в негова полза, защото това, което смятаха за безразсъдство от негова страна, не бе имало никакви лоши последици. Така или иначе, целият кораб закипя в отговор на току-що издадената бърза, внезапна команда. Десетина моряци си подвикваха от различни части на кораба, като всеки се мъчеше да надвие рева на океана; сякаш бе настъпила всеобща, безизходна бъркотия; ала същият властен глас, който така неочаквано ги бе вдигнал на работа, направляваше умело безредните им, макар и енергични усилия.
Уайлдър бе говорил така, за да събуди дремещите и да стресне ленивите. Щом видя, че всички са наскачали, той започна пак да издава команди със спокойствие, което насочваше силите на всеки, и то с нужното според него в случая усърдие. Огромните платна на кораба, които изглеждаха като леки облачета на тъмното, зловещо небе, скоро заплющяха бясно, спущайки се от високите мачти, и след няколко минути корабът остана под въздействието само на по-тежките си и по-надеждни платна. За да се получи това, всеки моряк на кораба напрегна всичките си сили, подчинявайки се на спокойните, но бързи команди на своя командир. После настъпи кратка и напрегната пауза. Всички очи се обърнаха натам, където се забелязваха злокобните признаци, и всеки се мъчеше да разгадае смисъла им с проницателност, съответствуваща на опитността, придобита през време на службата му сред тази коварна стихия, която сега беше негов дом.
Смътните очертания на непознатия кораб се стопиха в потока мъждива светлина, който сега се стелеше по морето като пълзяща мъгла, полупрозрачна, свръхестествена и някак осезаема. Самият океан сякаш предупреждаваше, че предстои бърза и рязка промяна. Вълните вече не образуваха пенести, искрящи гребени, черни водни грамади вдигаха мрачните си върхове на източния хоризонт и престанаха да излъчват характерната си ярка светлина. Вятърът, който доскоро беше толкова силен и дори беснееше с яростта на буря, ставаше равномерен и даже затихваше, като че се страхуваше от по-мощната сила, трупаща се на морския хоризонт по посока на близкия континент. От минута на минута повеите на източния вятър все повече губеха сила, все повече отслабваха и за невероятно кратко време се чу как тежките платна плющят по мачтите. После настъпи ужасяваща, зловеща тишина. В този миг от страшния мрак на океана блесна светкавица и над вълните се понесе тътен, напомнящ внезапен удар на гръм. Моряците се спогледаха уплашено, вцепенени от ужас, като че самото небе ги бе предупредило какво им предстои. Но техният спокоен и по-прозорлив командир бе изтълкувал другояче този знак. Със свити устни и самонадеяността на моряк той промърмори презрително:
— Да не мисли, че спим? Но той сам е попаднал в капана и иска да ни предупреди какво ни очаква! Да не си въобразява, че от нощната вахта насам сме стояли със скръстени ръце?
