През равни интервали от време той проверяваше дали шефката на полицията слуша и вмъкваше някоя забавна подробност за процеса на демократизация в отделни бивши колонии из Африка, където е бил посланик. Но речта, произнасяна вече няколко пъти пред друга публика, тази вечер не ангажираше мислите му. Днес те витаеха на съвсем друго място, както общо взето и през последните седмици: при Ракел Фауке.
Тя се превърна в негова мания и напоследък той понякога се замисляше дали не е по-добре да я забрави, понеже май стигаше твърде далеч заради нея. Той се замисли за маневрите през последните няколко дена. Ако Кюрт Майрик не беше шеф на ПСС, те никога нямаше да успеят.
Първо се наложи да отстрани Хари от картинката, от полезрението, от града, да го прати на място, където нито Ракел, нито който и да било друг може да се свърже с него.
Бранхауг се обади на Кюрт и му съобщи, че от свои източници във вестник „Дагбладе“ е научил за слухове в пресата относно „нещо“ във връзка с посещението на президента през есента. Налагало се да действат, преди да е станало късно, да покрият Хари някъде, където журналистите не могат да се доберат до него. Нали и Кюрт е на същото мнение?
Кюрт започна да се колебае и да премисля. Все пак Бранхауг премина в настъпление, преди моментът да отмине. Честно казано, Бранхауг се усъмни дали Майрик е повярвал и на една негова дума. Не че много му пукаше затова. Няколко дена по-късно Кюрт го успокои, че Хари Хуле е командирован на фронта — на някакво забравено от Бога място в Швеция. Бранхауг буквално потри ръце от задоволство. Сега вече нищо не можеше да провали плановете, които кроеше за себе си и Ракел.
— Демокрацията ни е като хубава и усмихната, но малко наивна дъщеря. Добрите сили в обществото трябва да се подкрепят, но това не означава да се създаде елит и хегемония, това е чисто и просто единствената ни гаранция, че нашата дъщеря, демокрацията, няма да бъде изнасилена и командването няма да бъде поето от нежелани елементи. Затова лоялността, тази почти забравена добродетел, е не само желателна между хора като нас, а жизнено необходима, да, тя е наш дълг, който…
Настаниха се в дълбоките кресла в хола и Бранхауг поднесе на гостите си кутията с кубински пури, подарък от норвежкия генерален консул в Хавана.
— Млади кубинки са ги свивали от вътрешната страна на бедрата си — прошепна той на мъжа на Ане Стьорксен и му намигна, но онзи явно не схвана шегата. Имаше вид на малко сух и стегнат мъж, този… как се казваше впрочем? Имаше две имена — Боже мой, забравил ли ги е? Тур Ерик! Точно така, казва се Тур Ерик.
— Още коняк, Тур Ерик?
Тур Ерик се усмихна с тънките си присвити устни и поклати глава. Сигурно е от онези аскети, които бягат по пет мили на седмица, помисли си Бранхауг. Всичко в този мъж бе тънко — тялото, лицето, косата. Бранхауг забеляза как Тур Ерик размени поглед с жена си по време на речта му, сякаш й припомняше семейна шега. Не е задължително да е била свързана с речта му.
— Разумно постъпваш — кисело подхвърли Бранхауг. И утре е ден, нали? Внезапно Елса се появи на вратата на хола.
— Търсят те по телефона, Бернт.
— Имаме гости, Елса.
— От „Дагбладе“.
— Ще говоря от кабинета.
Обаждаше се журналистика от новинарския екип. Не бе чувал името й. По гласа й личеше, че е млада и той се опита да си я представи.
Ставаше дума за тазвечерната демонстрация пред австрийското посолство срещу Йорг Хайдер и дясноекстремистката Партия на свободата, която влизаше в правителството. Журналистиката събираше кратки коментари за утрешния брой.
— Мислите ли, че преосмислянето на дипломатическите ни отношения с Австрия може да излезе на дневен ред, Бранхауг?
Той затвори очи. Търсеха сензация: понякога правеха така, но и те, и той знаеха, че няма да я получат, той беше твърде опитен. Усети главата си олекнала от алкохола, а мракът пред затворените му клепачи танцуваше, но това не представляваше проблем.
— Това е политическо решение и не зависи от администрацията на Външно министерство — формулира лесно отговора си той.
Настана мълчание. Гласът й му харесваше. Блондинка е, усещаше го.
— Но ако вие с вашия богат опит по въпросите на външната политика се опитате да направите прогноза за позицията на правителството?
Той знаеше, че не бива да отговаря, трябваше просто да се ограничи с фразата:
„Не се наемам с такива прогнози.“
Ни повече, ни по-малко. Всъщност бе странно, но не беше нужно да си бил дълго време на пост като неговия, за да имаш усещането, че вече си отговорил на всички въпроси. Младите журналисти по принцип си въобразяват, че първи задават точно такъв въпрос, защото са умували над него почти цяла нощ. И всички се впечатляваха, когато той сякаш се замисляше, преди да каже нещо, вероятно повтаряно десетки пъти.
„Не се наемам с такива прогнози.“
Той се изненада, че все още не е казал това на журналистката. Но нещо, нещо в гласа й го подтикваше да бъде малко по-словоохотлив.
