Хари потърка прозореца с ръка, докато прехвърляше последното изречение в ума си. Писклив, фалшив тон. Фалшив, писклив тон. Тон, писклив и…
Тонът не може да е фалшив, помисли си той. Тонът става фалшив едва когато се съчетае с други тонове. Дори Елен, най-музикалният човек, когото бе срещал, имаше нужда от няколко мига, от няколко тона, за да различи музиката. Даже тя не можеше да посочи отделен момент и да каже със стопроцентова сигурност, че е фалшив, че е погрешен, че е лъжа.
И все пак този тон отекваше в ухото му, високо и пищящо фалшиво: трябва да отиде в Клипан в Южна Швеция, за да следи вероятен тамошен изпращач на факс, който все още не е предизвикал нищо друго освен няколко заглавия във вестниците. Провери щателно днешните вестници и установи, че случаите със заплашителните писма вече са забравени, а само допреди четири дена присъстваха във водещите рубрики. Сега „Дагбладе“ пишеше за алпиниста Ласе Шус, който мразел Норвегия, и за съветника във Външно министерство Бернт Бранхауг който, ако са го цитирали правилно, казал, че държавните предатели заслужават смъртна присъда.
Имаше и друг тон — също фалшив. Но може би защото на него така му се искаше. Сбогуването с Ракел в „Динър“, изразът в очите й, половинчатото обяснение в любов, преди да съкрати сцената и да го остави с чувството, че е паднал от високо, и със сметка, която се хвалеше, че тя ще плати. Нещо не беше наред. Или пък не? Ракел идва в апартамента му, видя го как пие, слуша го как говори през сълзи за починалата си колежка, която познаваше само от две години, сякаш тя е единственият човек, с когото някога е бил близък. Жалка картинка. Хората трябва да избягват да се показват толкова разголени. Но защо тя не скъса връзката помежду им още тогава, защо тогава не си е казала, че този мъж й създава повече главоболия, отколкото е способна да понесе?
Както винаги, когато личният му живот го поставяше под напрежение, той потърси утеха в работата си. Обичайно за някои мъже — прочете го някъде. Вероятно затова прекара почивните дни в опит да създаде конспиративни теории и мисловни конструкции, с които да вкара всички случаи — пушката „Мерклин“, убийствата на Елен и на Халгрим Дале — в обща тенджера, та да забърка една-единствена воняща супа. И това бе жалко.
Погледна разтворения вестник на сгъваемата масичка пред себе си и разгледа снимката на съветника във Външно министерство. Струваше му се някак познат.
Разтърка лице с ръка. От опит знаеше, че мозъкът започва да прави свои собствени връзки, когато човек не постигне напредък в разследването. А разследването на пушката вече бе затворена глава, както ясно даде да се разбере Майрик. Нарече го
— … изход към перона от дясната страна.
Ами ако просто слезе от влака? Какво най-лошо може да му се случи? Докато Външно и ПСС се страхуват, че миналогодишният епизод със стрелбата ще стане обществено достояние, Майрик няма да го изрита. А що се отнася до Ракел… Що се отнася до Ракел, той не знаеше какво да прави.
Влакът спря с последен стон и във вагона настъпи пълна тишина. Навън в коридора се блъснаха врати. Хари не мръдна от мястото си. Вече чуваше песента от уокмена по-ясно. Беше я чувал многократно, просто не се сещаше къде.
Напълно неподготвен, старецът не успя да си поеме дъх при внезапния пристъп на болките. Сви се на кълбо на възвишението, където лежеше, и пъхна юмрук в устата си, за да не извика. Лежеше така и се бореше да не изгуби съзнание, докато го обливаха вълни от светлина и мрак. Отваряше и затваряше очи. Небето над него се въртеше, сякаш времето лети светкавично, облаците се стрелкаха, звездите проблясваха през синевата, настана нощ, ден, пак нощ, ден и пак нощ. После всичко свърши и той отново усети миризмата на влажна почва под себе си и знаеше, че е жив.
Полежа още малко, за да си поеме дъх. Ризата му, подгизнала от пот, бе залепнала за тялото му. После се претърколи по корем и се загледа в къщата долу.
Голяма, черна дървена постройка. Старецът лежеше там от преди обяд и знаеше, че само съпругата си е вкъщи. Въпреки това навсякъде светеше. Както на първия, така и на втория етаж. Видя как, щом се смрачи, тя влезе във всички стаи и включи осветлението. Затова предположи, че тя се страхува от тъмнината.
Самият той се чувстваше изплашен. Не заради мрака, от това никога не се е страхувал. Боеше се от бясно летящото време. И от болките. Те бяха ново усещане, все още не умееше да ги контролира. И не знаеше дали ще може. А времето? Опита се да не мисли за непрекъснато делящите се клетки.
