— Намери ми снимка на Едвард Мускен — разпореди Хари и вдигна слушалката. Набра номера на Синдре Фауке, който се съгласи да се видят в три часа. После информира Халвуршен за изчезването на Сигне Юл.
— Дали има някаква връзка със случая „Бранхауг“? — попита Халвуршен.
— Не знам, но точно затова е наложително да поговорим с Ауне.
— Защо?
— Защото всичко започва да прилича на действия на побъркан човек. А в такъв случай ще имаме нужда от гид.
Ауне бе голям мъж в много отношения: с наднормено тегло, висок почти два метра и го смятаха за най-добрия психолог в страната в своята област. Тази област не беше патопсихология, но като умен мъж Ауне бе помагал на Хари в много случаи.
Той имаше дружелюбно, открито лице и Хари често си мислеше, че Ауне всъщност изглежда твърде човечен, твърде уязвим, твърде олрайт, за да се подвизава на бойното поле на човешката душевност, без да пострада. По този повод Ауне му отвърна, че и него, естествено, са го наранявали, но има ли някой, който да не страда?
Сега слушаше внимателно и съсредоточено обясненията на Хари. За заклания Халгрим Дале, за убийството на Елен Йелтен и за покушението над Бернт Бранхауг. Хари каза, че Евен Юл ги е посъветвал да търсят фронтовак — вероятно поради обстоятелството, че Бранхауг бе убит в деня след изявленията си за „Дагбладе“. Накрая Хари го осведоми и за изчезването на Сигне Юл.
Ауне постоя замислен известно време. Сумтеше и от време на време кимаше или поклащаше глава.
— Съмнявам се дали ще ти помогна кой знае колко — подхвана той. — Храна за размисъл ми дава единствено посланието върху огледалото. Напомня на визитна картичка и е много обичайно за серийните убийци, особено след няколко убийства, когато започват да се чувстват уверени и искат да засилят тръпката, предизвиквайки полицията.
— Болен ли е този човек, Ауне?
— Болестта е нещо относително. Всички сме болни, въпросът е до каква степен сме способни да се вместим в нормите на обществото за социално желателно поведение. Никое действие само по себе си не е симптом на болест, трябва да се има предвид контекстът, в който се извършва това действие. Повечето хора например контролират импулсите в средния мозък който се опитва да ни попречи да убиваме ближните си. Това е просто един от многото механизми, с които сме се сдобили вследствие на еволюцията, който предпазва вида ни. Но ако човек тренира достатъчно дълго, за да преодолее тази преграда, тя отслабва. Като при войниците например. Ако ти и аз изведнъж започнем да убиваме хора, има голяма вероятност да сме се разболели. Но това не е задължително, ако ти си наемен убиец или… полицай например.
— Значи ако става дума за войник — например някой, който се е сражавал на едната или на другата страна по време на войната — прагът на способността да отнеме живот е много по-нисък отколкото при друг; ако предположим, че и двамата са в добро психично здраве?
— И да, и не. Войникът е обучен да убива в ситуация на война и за да не бъде преградата налице, е нужно да усеща, че извършва убийството в същия контекст.
— Тоест да усеща, че все още се сражава във войната?
— Казано опростено — да. Но ако схваща така ситуацията, може да продължи да убива, без да е болен от медицинска гледна точка. Или поне не повече от всеки друг обикновен войник. В този случай говорим за изопачено възприемане на реалността, а това е нещо много субективно.
— Как така?
— Кой решава кое е истинско и реално, морално или неморално? Психолозите ли? Съдилищата ли? Или пък политиците?
— Ами все пак именно те решават — прецени Хари.
— Точно така — съгласи се Ауне. — Но ако усещаш, че властимащите те съдят произволно или несправедливо, тогава те изгубват моралния си авторитет в очите ти. Ако например задържат някого заради членството му в напълно законна партия, той ще потърси друг съдник. Ще обжалва пред по-висша инстанция, така да се каже.
— Господ е моят съдник — повтори Хари.
Ауне кимна.
— Какво предполагаш, че значи това, Ауне?
— Може да означава, че иска да обясни действията си. Че въпреки всичко чувства необходимост да бъде разбран. Знаеш ли, повечето хора имат нужда от това.
Хари мина покрай ресторант „Скрьодер“ на път към дома на Фауке.
Цареше предобедно затишие и Мая седеше на масата под телевизора с цигара и вестник. Хари й показа снимката на Едвард Мускен, която Халвуршен изнамери за впечатляващо кратко време, вероятно чрез Автомобилната администрация, издала на Мускен международна шофьорска книжка преди две години.
— Да, виждала съм я тая набръчкана муцуна — потвърди тя. — Но как да се сетя къде и кога? Сигурно се е отбивал тук няколко пъти, щом го помня, но не е от често идващите посетители.
— Дали някои от хората тук са разговаряли с него?
— Задаваш ми трудни въпроси, Хари.
— Някой се е обадил от тукашния телефонен автомат в дванадесет и половина в сряда. Не очаквам да го помниш, но има ли вероятност да е бил той?
Мая вдигна рамене.
— Има, разбира се. Но има вероятност и да е бил и дядо Коледа. Знаеш как е, Хари.
На път към жилището на Синдре Фауке Хари позвъни на Халвуршен и го помоли да открие Едвард Мускен.
