Тя седна на задната седалка в мерцедеса и, треперейки, въздъхна с облекчение, когато вратата на колата леко се затвори. Спуснаха се надолу по алеята на зоологическата градина „Лайнц“. Тя затвори очи и вцепенената фигура на Андре Брокхард постепенно изчезна в облака прах зад тях.
— Добър вечер, meine Herrschaften60.
Дребничкият, мършав главен келнер направи дълбок поклон и Хелена ощипа Урия по ръката, понеже той не се стърпя и се засмя. Смяха се по целия път от болницата насам заради сензацията, която предизвикаха. Понеже Урия се оказа ужасен шофьор, Хелена настояваше да спират при всяка срещана кола по тясното платно. Вместо да я послуша, Урия натискаше клаксона и в резултат колите, с които се разминаваха, отбиваха встрани от пътя или напълно спираха. За щастие във Виена нямаше много коли и те стигнаха невредими до центъра преди седем и половина.
Главният келнер хвърли бърз поглед към униформата на Урия, после с дълбока, угрижена бръчка на челото провери в книгата за резервации. Хелена надзърна над рамото му. Музиката на оркестъра съвсем слабо заглушаваше жуженето от разговорите и смеха под кристалните полилеи, спускащи се от позлатените сводести тавани, поддържани от бели, коринтски колони.
Келнерът се изкашля. Хелена разбра, че нашивките на младши ефрейтор не го впечатлиха, а странното, чуждестранно име в книгата навярно го слиса.
— Масата ви е готова, последвайте ме, моля — той издърпа две менюта, усмихна им се вяло и се отдалечи със ситни крачки. Ресторантът се пукаше по шевовете.
— Заповядайте.
Урия погледна Хелена с леко примирена усмивка. Дадоха им маса без прибори до въртящата се врата към кухнята.
— Сервитьорът ви ще дойде след минутка — съобщи главният келнер и се изпари.
Хелена се огледа наоколо и започна да се смее:
— Виж — посочи тя. — Онова там е била масата ни.
Урия се обърна. Горе пред сцената за оркестъра един келнер вече разтребваше свободна маса, приготвена за двама души.
— Съжалявам. Май случайно добавих „майор“ пред името си, когато се обадих тук. Разчитах красотата ти да компенсира липсващото ми офицерско звание.
Тя хвана ръката му и в този миг оркестърът засвири весел чардаш.
— Сигурно свирят за нас — смени темата той.
— Може би — тя сведе поглед. — Дори и да не е за нас, няма нищо. Музиката е циганска. Хубава е, когато я изпълняват цигани. Виждаш ли такива?
Той поклати глава, без да престава внимателно да наблюдава лицето й. Сякаш бе важно да запечата в съзнанието си всяка черта, всяка извивка, всеки кичур.
— Всички цигани изчезнаха — продължи тя. — Както и евреите. Дали има нещо вярно в слуховете?
— В кои слухове?
— За концентрационните лагери.
Той вдигна рамене.
— По време на война се носят всякакви слухове. Лично аз бих се чувствал доста спокоен като пленник на Хитлер.
Оркестърът започна да изпълнява песен на три гласа на чужд език, а част от публиката пееше с тях.
— Какво е това? — попита Урия.
— Вербункош — отвърна Хелена. — Войнишка песен като норвежката песен, която ти изпя във влака. Песните трябвало да вербуват млади унгарци за войната на Ракоци63. Какво те разсмя?
— Какви странни неща знаеш. Разбираш ли и за какво пеят?
— Малко. Стига си се смял — разкиска се тя. — Беатрис е унгарка и ми пееше на унгарски, затова разбирам някои думи. Става дума за забравени герои и идеали и така нататък.
— Забравени — той стисна ръката й. — Точно такава ще бъде и тази война някой ден.
Келнерът, незабелязано приближил се до масата им, се изкашля дискретно, за да даде знак за присъствието си.
— Желаете ли да поръчате, meine Herrschaften?
— Мисля, че да — каза Урия. — Какво ще ни препоръчате днес?
— Hahnchen.
— Пилешко? Звучи добре. Бихте ли ни избрали бутилка хубаво вино? Хелена?
Очите й зашариха надолу по менюто.
— Защо няма цени? — попита тя.
— Заради войната, Fraulein. Цените се променят всеки ден.
— И колко струва пилето?
— Петдесет шилинга.
С крайчеца на окото си Хелена вида как Урия пребледня.
— Гулаш за мен — каза тя. — Току-що вечеряхме, а и съм чувала, че приготвяте много добре унгарски ястия. Няма ли и ти да опиташ Урия? Не е здравословно да се вечеря два пъти.
— Ами аз… — смънка Урия.
— И леко вино — допълни Хелена.
— Два гулаша и леко вино? — попита келнерът и повдигна едната си вежда.
— Сигурно разбирате какво ви поръчах — връчи му менюто тя с ослепителната си усмивка. — Това е всичко, келнер.
Гледаха се в очите, докато келнерът изчезна в кухнята и после избухнаха в смях.
— Ти си полудяла! — смееше се той.
