— Аз ли? Не аз те каня на вечеря в „Drei Husaren“ с по-малко от петдесет шилинга в джоба!
Той извади носна кърпичка и се наведе напред над масата.
— Знаете ли какво, Fraulein Ланг? — той внимателно бършеше избилите от смях сълзи по страните й. — Аз ви обичам. Наистина.
В същия миг обявиха въздушна тревога.
По-късно Хелена извикваше в съзнанието си тази вечер и се питаше колко ясно си я спомня, дали бомбите са падали така нагъсто, както й се струваше, дали всички наистина се обръщаха, докато двамата се качваха към средния вход на катедралата „Свети Стефан“. Воал от нереалност обвиваше последната нощ, която двамата прекараха заедно във Виена, но това не й пречеше да стопля сърцето си с мисли за нея в студените дни. А споменът за един и същ, кратък миг от тази лятна нощ веднъж предизвикваше смях, друг път — сълзи, без да разбира защо.
Обявиха тревогата. За секунда целият ресторант замръзна в неподвижна картина, после под позлатените сводове на тавана отекнаха първите ругатни.
— Hunde!
— Scheisse!64 Още е само осем часа.
— Англичаните сигурно са полудели — поклати глава Урия. — Още дори не се е стъмнило.
Изведнъж всички сервитьори започнаха да сноват наоколо, а главният келнер ходеше от маса на маса и издаваше кратки команди.
— Виж — посочи Хелена. — Скоро този ресторант може да е само куп руини, а те мислят единствено как да уредят сметките си с гостите, преди да офейкат.
Мъж в тъмен костюм скочи на сцената, където оркестърът прибираше инструментите си.
— Слушайте внимателно! — извика той. — Молим всички, които са си платили, незабавно да се насочат към най-близкото скривалище в подземието недалеч оттук. Моля ви да бъдете тихи и да слушате внимателно! Щом излезете, тръгнете надясно и продължете двеста метра надолу по улицата. Оглеждайте се за хора с червени ленти на ръкавите, те ще ви покажат накъде да вървите. И запазете спокойствие, има още време, докато самолетите пристигнат.
В същия миг се чу трясък от паднала бомба. Мъжът на сцената се опита да каже нещо, но гласовете и виковете в ресторанта го заглушиха и той се отказа, прекръсти се, скочи от подиума и изчезна.
Хората тичаха към изхода, а там вече се бе насъбрала ужасена тълпа. На гардероба някаква жена викаше:
— Mein Regenschirm! Чадърът ми!
Но не се виждаше никакъв гардеробиер. Разнесоха се нови трясъци, този път по-наблизо. Хелена гледаше пустата съседна маса, където две полупразни чаши с вино се удряха една о друга, когато помещението започнеше да вибрира. При пукването им се чуваше висок тон на два гласа. Две млади жени тикаха към изхода мъртвопиян мъж с туловище като на кит. Ризата му беше разгърдена, а по устните му бе изписана блажена усмивка.
За две минути ресторантът се изпразни и вътре се възцари странна тишина. Чуваше се само приглушено ридание от гардеробната, където жената вече не търсеше чадъра си, а бе опряла чело на плота. По белите покривки се виждаха наченати ястия и отворени бутилки. Урия продължаваше да държи ръката на Хелена. Нов трясък разклати кристалните полилеи, жената до гардеробната се сепна и се втурна навън с писък.
— Най-после сме сами — огледа се Урия.
Подът под тях потрепери и във въздуха заблестя ситен прашец от пожълтяла мазилка, посипала се от тавана. Урия се изправи и й подаде ръка.
— Най-хубавата ни маса току-що се освободи, Fraulein. Ако желаете…
Хвана ръката му, изправи се и заедно се отправиха към подиума. Тя почти не чу високия свирещ звук. Последва трясък от оглушителна експлозия, мазилката от стените се отлепи и се разлетя подобно пясъчна буря, а прозорците откъм булеварда зейнаха. Осветлението изгасна.
Урия запали свещите в канделабъра на масата, дръпна стола й, вдигна сгънатата салфетка с два пръста и я разгъна във въздуха, преди нежно да я постели в скута й.
— Hahnchen und Pradikatswein65? — попита той, докато дискретно изтупваше парченца стъкло от масата, от чиниите и от косата й.
