— Нека ти разкажа нещо, Хари. Преди изборите през 1994 година, когато все още имахме правителство на бялото малцинство, Хохнер стреля по две чернокожи момичета — единадесетгодишни — от водоснабдителна кула извън училищния двор в едно от гетата за чернокожи. Предполагаме, че зад атентата стои някой от Afrikaner Volkswag. Партията на апартейда. Училището имаше съмнителна репутация, защото там учеха само трима бели ученици. Хохнер е използвал сингапурски куршуми, със същите са стреляли и в Босна. След сто метра се пръскат и пробиват като дрелка всичко, изпречило се на пътя им. И двете момичета бяха улучени във врата и този път по изключение нямаше значение, че линейките обикновено се появяват в гетата за чернокожи повече от час след подадения сигнал.
Хари не отговори.
— Но грешиш, ако си мислиш, че искаме мъст, Хари. Не можем да изградим ново общество на базата на отмъщението. Това вече сме го осъзнали. Точно затова първото чернокожо правителство на мнозинството създаде комисия за разкриване на престъпленията по времето на апартейда. Не става дума за отмъщение, а за признаване на вината и прошка. Подходът изцели много рани и се отрази благоприятно на цялото общество. Но същевременно сме на път да изгубим борбата срещу престъпността, и то особено тук, в Йоханесбург, където нещата напълно излязоха извън контрол. Ние сме млада и ранима нация, Хари, и ако искаме да оцелеем, трябва да покажем, че законът и редът означават нещо, а хаосът не може да се използва като оправдание за престъпления. Всички помнят убийствата през 1994 година, сега всички следят процеса във вестника. Това се оказва по-важно от твоя и моя план, Хари.
Сви пестник и отново удари по волана.
— Не е важно да се правим на съдници над живота и смъртта, а да върнем на обикновените хора вярата в справедливостта. А понякога е нужно смъртно наказание, за да повярват.
Хари извади цигара, открехна прозореца и се загледа в жълтите шлакови възвишения — единствения цветен щрих сред монотонния, скучен пейзаж.
— Та какво ще кажеш, Хари?
— Че трябва да дадеш газ, за да хвана самолета, Есайас.
Есайас удари толкова силно, че Хари се удиви как воланът не се откачи.
Хелена седеше сама на задната седалка на черния мерцедес на Андре Брокхард. Автомобилът бавно се клатушкаше между огромните кестени, опасващи алеята от двете страни. Отиваха към конюшните на зоологическата градина „Лайнц“.
Тя погледна зелените полянки наоколо. Зад тях по сухия чакъл се вдигна облак прах. Дори и с отворен прозорец в колата бе почти непоносимо горещо.
В началото на буковата гора на сянка пасяха стадо коне и вдигнаха глави при преминаването на колата край тях.
Хелена обожаваше зоологическата градина. Преди войната често прекарваше неделните си дни в тази огромна гора от южната страна на Вийнервалд — на пикник с родителите си, с чичовци и лели или на езда с приятели.
Тя се подготви за всевъзможни сценарии, когато вчера икономката от болницата й съобщи, че Андре Брокхард иска да говори с нея и днес преди обяд ще изпрати кола. Откакто получи препоръката от управата на болницата заедно с разрешението да замине, сякаш се носеше из облаците и затова първо й хрумна да се възползва от случая и да благодари на бащата на Кристофър за помощта му. После осъзна, че Андре Брокхард едва ли я вика, за да й даде възможност да му благодари.
Вчера опакова два куфара с дрехи и любимите си вещи. Последно взе разпятието над леглото си. Детската латерна, подарък от баща й, остана на тоалетката. Странно как неща, с които не бе и помисляла да се разделя доброволно, сега значеха толкова малко за нея. Беатрис й помогна и двете си поговориха за миналите дни, докато слушаха как майка й крачи напред-назад на долния етаж. Очакваше ги тежко и трудно сбогуване. Но Хелена мислеше само какво предстои тази вечер. Урия каза, че е срамота, дето не е разгледал Виена, преди да отпътува, и я покани на вечеря. Тя не знаеше къде, той само й намигна загадъчно и попита дали могат да вземат колата на лесничея.
— Пристигнахме, Fraulein Lang — шофьорът посочи нагоре по пътя, където в края на алеята се виждаше фонтан. Над водата позлатен купидон пазеше равновесие на един крак на върха на кълбо от стеатит. Зад него се издигаше господарската къща от сив камък. Две дълги, ниски, боядисани в червено дървени постройки от двете страни на къщата заедно с една обикновена каменна сграда образуваха вътрешен двор зад главната постройка.
Шофьорът спря, излезе и отвори вратата на Хелена.
