Навярно заради свещите и блестящия златист прашец из въздуха, докато отвън падаше мрак, навярно заради прохладния полъх от отворените прозорци — същинска глътка въздух в жаркото лято — или заради сърцето й, заради кръвта, препускаща през вените, за да изживее този миг възможно най-пълноценно, но тя помнеше някаква музика, макар да бе невъзможно, защото оркестърът прибра инструментите си и избяга. Дали тази музика е била само сън? Едва много години по-късно, малко преди да роди дъщеря си, случайно се сети какво я бе накарало да мисли за музика. Над новата бебешка люлка бащата на дъщеря й окачи дрънкалка с цветни стъклени топчета; една вечер разклати топчетата и тя веднага разпозна музиката. И разбра откъде е идвала. От кристалните полилеи в „Drei Husaren“, които им свиреха. Нежен, плътен звън на камбани, докато се клатеха в такт със земните трусове, а Урия сновеше напред-назад до кухнята и обратно със Salzburger Nockerl66 и три бутилки вино „Хойригер“ от избата, където бе открил един от готвачите да седи с бутилка, свит в ъгъла. Готвачът даже не се опитал да му попречи да се обслужи. Напротив: кимнал му одобрително, когато Урия му показал коя бутилка е избрал.
После той пъхна своите четиридесет шилинга под канделабъра и двамата излязоха в топлата юнска вечер. На булеварда цареше пълна тишина, но миризма на дим, прах и пръст изпълваше въздуха.
— Хайде да се поразходим — предложи Урия.
Без да си кажат и дума накъде отиват, завиха надясно по Кертнерщрасе и неочаквано се озоваха пред потопения в мрак, безлюден площад.
— Мили Боже — промълви Урия.
Огромната катедрала пред тях изпълваше ранната нощ.
— Това „Свети Стефан“ ли е?
— Да — Хелена отметна глава назад и проследи с поглед Зюдтурм — върха на черно-зелената църковна кула — нагоре, нагоре в небето, където се бяха появили първите звезди.
Следващият спомен на Хелена бе как стоят в катедралата, белите лица на хората, потърсили убежище там, звуците на детски плач и музика на орган. Тръгнаха към олтара ръка за ръка или и това е било само сън? Не беше ли истина, че той я притисна към себе си и поиска тя да стане негова, а тя шептеше „да, да, да“, църквата поемаше думите и ги отнасяше към свода, към гълъба и разпнатия на кръста, където звуците отекнаха отново и отново, докато станаха истина? Независимо дали се бе случило, или не, тези думи бяха по-истински от онези, които носеше като бреме от разговора си с Андре Брокхард:
— Не мога да дойда.
И те бяха изречени, но кога, как?
Същия следобед каза на майка си, че няма да тръгва, без да обясни причината. Майка й се опита да я утеши, но Хелена не изтърпя звука на резкия й, лицемерен глас и се затвори в спалнята си. После дойде Урия, почука на вратата и тя реши да не мисли повече, а да пропада, без да се бои, без да си представя друго, освен безкрайна пропаст. Вероятно той разбра веднага, щом тя отвори вратата, може би там, на прага, двамата сключиха негласно споразумение да изживеят остатъка от живота си в часовете преди тръгването на влака.
— Не мога да дойда.
Името на Андре Брокхард горчеше като жлъчка в устата й и тя го изплю. Заедно с останалото: документа за гаранцията, опасността да изхвърлят майка й на улицата, баща й, лишен от възможността да се върне към нормалния си живот, Беатрис, която нямаше при кого да отиде. Да, всичко това тя изрече на един дъх, но кога? В катедралата ли? Или след като притичаха по пресечките към Филхармоникерщрасе, където тухли и парчета стъкло покриваха тротоара, а жълтите пламъци от прозорците на старата сладкарница им осветяваха пътя към разкошната, но сега безлюдна и потънала в мрак рецепция на хотела. Втурнаха се вътре, запалиха кибритена клечка, грабнаха случайно избран ключ от стената и затичаха по стъпалата, където дебелите килими поглъщаха звука от стъпките. Представляваха два призрака, понесли се из коридорите в търсене на стая 342. После се озоваха в прегръдките си, разкъсаха дрехите си, сякаш и те горяха в пламъци, а когато дъхът му пареше кожата й, тя впи в него нокти до кръв, а после целува раните му. Думите й звучаха като заклинание:
— Не мога да дойда, не мога да дойда.
Обявиха края на въздушната тревога. Те лежаха в окървавените чаршафи, а тя не спираше да ридае. После всичко се разми във водовъртеж от тела, сън и сънища. Не можеше да определи кога се любиха и кога е сънувала, че се любят. Събуди се посред нощ от дъжда и инстинктивно разбра, че него го няма. Отиде до прозореца и замислено се загледа в улиците долу, които дъждът чистеше от пепел и пръст. Водата вече се стичаше от тротоарите и по водата към Дунава се носеше разтворен, изоставен чадър. После се върна в леглото и си легна. Ала когато отново се събуди, навън бе светло, улиците бяха сухи и той лежеше до нея, притаил дъх. Погледна часовника на нощната масичка. Оставаха два часа до тръгването на влака. Тя го погали по челото.
— Защо не дишаш? — прошепна тя.
— Току-що се събудих. И ти не дишаш.
Сгуши се в него. Беше гол, топъл и изпотен.
— Сигурно сме мъртви.
— Да — кимна той.
— Нямаше те.
— Да.
Усети как той потрепери.
