— Да, моля. Какво? Как, по дяволите, се сети? Добре де, добре, не се ядосвай, Елен, понякога забравям, че и ти самата не знаеш какво става в собствената ти тиква. Глава. Твоята голяма, изключителна, прекрасна глава, Елен. И, да, сега, като го казваш ти, има смисъл. Благодаря ти.
Затвори и в същия момент се сети, че все още й дължи трите нощни дежурства. Сега, когато вече не работи в Отдела за борба с насилието, трябва да измисли нещо друго. Замисли се за не повече от три секунди.
Вратата се отвори и Хари се вгледа в две строги сини очи на фона на набраздено лице.
— Хари Хуле, от полицията — представи се той. — Аз бях полицаят, който ви се обади тази сутрин.
— Точно така.
Побелялата коса на стареца бе гладко сресана зад високото му чело, той носеше вратовръзка под плетения си халат. На пощенската кутия на входа пишеше „Евен и Сигне Юл“. Обитаваха жилище за двама, боядисано в червено, в спокоен квартал на север от центъра.
— Заповядайте, влезте, господин Хуле.
Гласът прозвуча спокоен и твърд, а нещо в походката на Евен Юл му придаваше по-млад вид, отколкото бяха годините му. Хари направи някои проучвания и откри например, че професорът по история е участвал в Отечествения фронт. Макар и пенсионер, все още смятаха Евен Юл за най-ерудирания норвежки експерт по история на окупацията и Националното обединение.
Хари се наведе, за да си събуе обувките. На стената точно пред него имаше накачени стари, леко избледнели черно-бели снимки в тесни рамки. На една от тях се виждаше млада дама в униформа на медицинска сестра. На друга — млад мъж в бяло палто.
Влязоха във всекидневната, където побелелият еърдейлтериер спря да лае, подуши съвестно Хари по слабините и си легна до креслото на Юл.
— Чел съм някои от статиите ви за фашизма и националсоциализма в „Дагсависен“ — подхвана Хари, след като седнаха.
— Боже мой, значи има и такива хора? — усмихна се Юл.
— За вас, изглежда, е много важно да предупредите обществото за опасностите от днешния неонацизъм?
— Не да го предупредя, само посочвам някои исторически паралели. Отговорност на историка е да разкрива, не да съди.
Юл си запали лула.
— Много хора възприемат правилно и погрешно като абсолютни категории. Това не е вярно, те се променят във времето. Задачата на историка на първо място е да открие историческата истина, показанията на източниците, и да ги представи, обективно и безпристрастно. Ако историците се впуснат да осъждат човешката глупост, то в по-късни времена работите ни ще бъдат като мъртви фосили — отпечатък на разбирането за правилно и погрешно в нашето съвремие.
Нагоре се издигна синкав облак дим.
— Но вие едва ли сте дошъл, за да ме питате за това?
— Чудим се дали можете да ни помогнете да открием един мъж.
— Споменахте за това по телефона. Кой е той?
— Не знаем. Но предполагаме, че има сини очи, че е норвежец и е над седемдесетгодишен. И говори немски.
— И?
— Това е всичко.
Юл се засмя.
— Е, имате доста голям избор.
— Така е. В страната има сто петдесет и осем хиляди мъже над седемдесет, а се обзалагам, че десет хиляди от тях са синеоки и знаят немски.
Юл повдигна едната си вежда. Хари се усмихна глуповато:
— Годишният статистически справочник. Порових се за удоволствие.
— А защо мислите, че мога да ви бъда от помощ?
— Ще стигна и дотам. Този човек е казал на някого, че не е пипвал пушка повече от петдесет години. Помислих си, тоест моята колежка се сети, че над петдесет е повече от петдесет, но по-малко от шестдесет.
— Логично.
— Да, тя е много… ъъъ, логична. Значи нека предположим, че е било преди петдесет и пет години. Тогава се пренасяме в разгара на Втората световна война. Той е около двадесетгодишен и има оръжие. Всички норвежци с лично оръжие са били принудени да го предадат на немците, така че къде е той в такъв случай?
Хари вдигна три пръста.
— Или е в съпротивителното движение, или е избягал в Англия, или е на фронта на служба при немците. Той знае немски по-добре от английски. Значи…
— Значи вашата колежка е стигнала до извода, че той е фронтовак, така ли? — попита Юл.
— Да.
Юл засмука от лулата.
— Много хора от съпротивата също е трябвало да научат немски — възрази той. — За да се внедрят, да подслушват и така нататък. А забравяте и за норвежците в шведската полиция, намираща се в пълна бойна готовност.
— Значи изводът не е логически издържан?
— Мда, чакайте да поразсъждаваме на глас — предложи Юл. — Около петнадесет хиляди норвежци са се записали доброволци за фронта, но са одобрили седем хиляди и следователно само на тях са им позволили да носят оръжие. Много повече са избягали в Англия и там са се записали като доброволци. И макар че към края на войната в съпротивителното движение е имало повече норвежци, съвсем малко от тях са се докоснали до оръжие.
Юл се усмихна.
— Нека приемем за начало, че имате право. Сега, разбира се, фронтоваците не са отбелязани в телефонния указател като бивши есесовци, но предполагам, сте се досетили къде да търсите?
Хари кимна.
