— Днес не успях да отида на работа. Навън е минус дванадесет на височината на апартамента ми. Телефонът звъня цял ден и когато най-после реших да вдигна, се обади доктор Ауне. Ауне е добър психолог, поне не се преструва на по-малко объркан от нас по отношение на онова, което се случва в главите ни. Старото твърдение на Ауне, че пропукването на всеки алкохолик започва с края на последното препиване, е страхотно предупреждение, но не е непременно вярно. Като се има предвид случилото се в Банкок, беше изненадан колко добре се справям този път. Всичко е относително. Ауне говори освен това и за някакъв американски психолог, който стигнал до извода, че продължителността на човешкия живот е донякъде наследствена, че щом поемем по стъпките на родителите си, и продължителността на живота ни ще прилича на тяхната. Баща ми се превърна в самотник, след като мама почина, а сега Ауне се опасява, че и аз ще стана такъв вследствие на няколко тежки преживявания, с които съм се сблъскал — онази случка във „Виндерн“, нали знаеш. И в Сидни. А сега и това. Е, разказах за моето ежедневие, но ме досмеша, когато доктор Ауне каза, че само заради Хелге не съм се оставил на течението. Заради синигера! Ауне е, както казах, добър човек, но трябва да спре с тия психологически глупости.
Обадих се на Ракел и я попитах дали иска да излезе с мен. Тя каза, че ще помисли по въпроса и ще ми позвъни. Не разбирам защо си причинявам това.
— … щение от „Теленур“. Избраният от вас номер не съществува. Това е съобщение от „Теленур“. Избраният…
Първата офанзива на пролетта закъсня. Едва в края на март водата започна да бълбука и да тече в канавките. През април целият сняг се изкачи чак до езерото Согнсван. Но после пролетта бе принудена отново да отстъпи. Снегът валеше на парцали и натрупа на големи преспи дори в центъра на града; минаха седмици, преди слънцето пак да го разтопи. По улицата имаше кучешки изпражнения и стари боклуци от миналата година, които разнасяха зловония. Вятърът се усилваше по откритите отсечки наоколо чак до галерия „Осло“, вдигаше във въздуха поръсения по тях пясък и караше хората да търкат очите си и да плюят. Говореше се за самотната майка, която може би един ден щяла да стане кралица89, европейското първенство по футбол и за необичайното време. В полицията обсъждаха какво са правили за Великден, мизерните надбавки към заплатите и се преструваха, че всичко си е постарому.
Но не всичко вървеше постарому.
Хари седеше в офиса си с крака върху масата и гледаше безоблачния ден, пенсионерките с грозни шапки, изпълващи тротоарите преди обяд, куриерските коли с неизменния навик да минават на жълта светлина, всички тези дребни неща, които придават на града измамното лустро на нормалността. Отдавна се чудеше дали само него не могат да подведат. Погребаха Елен преди шест седмици, но погледнеше ли навън, не виждаше никаква промяна.
Някой почука на вратата. Хари не отговори, но тя все пак се отвори и вътре надникна началникът на отдела Бярне Мьолер.
— Чух, че си се завърнал.
Хари видя как един от червените автобуси плавно наближава спирката. Рекламите по него гласяха:
— Ще ми обясниш ли, шефе — подхвана той. — Наричат я застраховка „живот“, а всъщност говорят за застраховка при смърт, нали?
Мьолер въздъхна и приседна на ръба на бюрото.
— Защо нямаш още един стол в кабинета си, Хари?
— Хората пристъпват към въпроса по-бързо, като стоят прави — продължаваше да гледа през прозореца той.
— Липсваше ни на погребението, Хари.
— Отклоних се — измърмори Хари, повече на себе си, отколкото на Мьолер. — Сигурен съм, че бях тръгнал натам. Когато погледнах и видях траурното шествие, за миг дори си помислих, че съм отишъл. Докато не видях как Мая стои пред мен в престилката си и чака поръчката ми.
— Очаквах такъв сценарий — изкоментира Мьолер.
Някакво куче мина дебнешком по кафеникавата ливада с нос, забит в земята и навирена опашка. Все пак някой оценява пролетта в Осло.
— Какво стана после? — попита Мьолер. — Не си се появявал от известно време.
Хари вдигна рамене.
— Бях зает. Сдобих се с нов наемател — еднокрил синигер. И прослушвах стари съобщения на телефонния ми секретар. Оказа се, че всички съобщения, които съм получил пред последните две години, се събират на половинчасова магнетофонна лента. И всички са от Елен. Тъжно, нали? Е, добре. Не чак толкова, може би. Единственият трагичен факт е, че не си бях у дома, когато тя ми се е обадила за последен път. Елен го е разобличила, знаеше ли?
За пръв път, откакто Мьолер влезе, Хари се обърна към него и го погледна.
— Понеже не си забравил Елен, нали?
Мьолер въздъхна.
