За Уилсън всичко изведнъж премина на забавен кадър. Очите на Висблат. Пистолетът. Стоящата до него Хелена. Хладният застоял въздух. Стотиците малки пламъчета, потрепващи в мрака на залата. Неясно как, но разбра какво ще последва. Без дори да помисли за собствената си безопасност, Уилсън пристъпи и се озова право пред Висблат.
Пистолетът изтрещя.
Уилсън буквално видя летящия към него куршум.
* * *
Куршумът блъсна Уилсън в гърдите точно под сърцето и го запрати в Хелена. Двамата се проснаха на самия ръб на моста и Уилсън се плъзна към бездната. Ръката на Хелена моментално се стрелна и го сграбчи. Тежестта му повлече и двамата към пропастта.
- Не! Не той! - изкрещя ужасено Висблат. - Боже мой!
Чу се грохот като от смилан камък и стените на залата започнаха да се тресат. Цялото плато Гиза бе обхванато от земетресението - прелюдия към срутването на лабиринта. Висблат нямаше избор освен да побегне, обзет от бушуващи емоции и съжаление. Беше убил гарантирания си билет от това време. В момент на безумна непредпазливост бе унищожил единствения човек, който би могъл да го спаси. Сега щеше да остане завинаги в този кошмар.
- Боже мой, какво направих? - възкликна той, докато тичаше през рушащата се зала.
Хелена задърпа Уилсън нагоре. Мускулите ѝ трепереха от напрежение. Не знаеше откъде намери сили да го изтегли на моста, но успя. Стените около тях се тресяха, мостът също. От тавана падаха парчета скала. Хелена погледна безжизнения Уилсън. Лицето му бе бледо, гърдите му бяха покрити с кръв. Ужасно много кръв.
Куршумът беше предназначен за нея. Знаеше го.
Изкрещя и крясъкът отекна в бездната сред хора на земетресението. Тя се обърна към съседния мост. Висблат го нямаше. Хелена вдигна оръжието си и стреля в празния вход, пращаше куршум след куршум в опит да намери отдушник за мъката си.
„Защо се поколебах? Защо?“
Болезнените спомени отпреди дванайсет години я връхлетяха. Изумително подробни. Най-лошите страхове на Хелена се бяха материализирали. Историята се повтаряше, макар и в малко по-различна форма. Хелена се беше провалила. Отново.
Залата продължаваше да се тресе и от тавана започнаха да падат все по-големи парчета скала, разбиваха се в моста. Трусовете се засилваха.
Калифорния, Америка
Централа на „Ентърпрайз Корпорейшън"
19 май 2081
20:05
4 дни преди опитното прехвърляне
- Аз ще говоря - каза Бартън. Влезе в асансьора с Уилсън и натисна копчето за дванайсетия етаж. - Не се поддавайте на измамното чувство за сигурност. Непрекъснато бъдете нащрек. - Асансьорът потегли нагоре. - Всяка среща с Тредуел може единствено да постави опита под въпрос. Предупреждавам ви, Уилсън - трябва много да внимавате какво казвате. Тези хора са изключително наблюдателни. Експерти са в анализирането на хората и инстинктите им рядко бъркат.
- Разбирам - отвърна Уилсън, макар че беше чул вече десет пъти предупреждението и го бе разбрал още от първия.
- И никакви шеги. За разлика от мен, те нямат чувство за хумор. - Бартън повдигна вежда, докато се оглеждаше в огледалото, след което забързано оправи ла- бораторната си престилка. - Г. М. няма да ви предложи да си стиснете ръцете. Той не обича ненужните преки контакти. Така че не му протягайте ръка. Същото се отнася и за Джаспър.
Уилсън си спомни, че Джаспър бе отказал да стисне ръката му при онази среща в склада.
Бартън се погледна за последен път в огледалото и попита:
- Готов ли сте?
- По-готов едва ли мога да бъда.
Вратата на асансьора се отвори и пред тях се появи красива руса жена, още съвсем млада, висока, с широки рамене и почерняла от слънцето кожа. Същинска амазонска принцеса. Уилсън не беше очаквал по-малко от „Ентърпрайз Корпорейшън”, но въпреки това с мъка успя да скрие изумлението си.
- Бартън, добре дошли - приветливо рече тя. - Господин Даулинг, добре дошли на директорския етаж. Аз съм Синтия. Ако имате нужда от нещо, на ваше разположение съм. - Обърна се и се понесе плавно към високата дъбова врата на заседателната зала през оформеното като атриум фоайе, чийто таван представляваше стъклен конус с височина поне десет метра.
- Г. М. е отделил петнайсет минути за среща с двама ви. - Беше с тъмна плисирана пола и плътна делова риза, която подчертаваше съвършеното ѝ тяло. - Моля да бъдете кратки в дискусиите си. Опитайте се да отговаряте на въпросите на Г. М. колкото се може по-пряко.
Амазонката Синтия беше цялата бизнес, без никакъв намек, че в генетично съвършените ѝ вени има място и за капка емоция.
Бартън ѝ се усмихна.
- Няма проблем.
