По масите във фоайето имаше огромни букети от свежи цветя. Картини на прочути художници красяха стените. Уилсън веднага разпозна един Ван Гог и един Пикасо. Изглеждаха невероятно, нищо общо с репродукциите по албумите. „Музеят Рокфелер сигурно е опразнен!“ - реши Уилсън. Вниманието му беше привлечено от няколкото жени, които работеха в офиса - всичките млади, всичките до една прекрасни. Погледът му се насочи към съвършения задник на Синтия, който се полюшваше пред него, и Уилсън прехапа устна. Искаше му се един ден да работи точно на такова място.
Синтия с лекота отвори тежката дъбова врата, усмихна се лъчезарно и им даде знак да влязат.
- Благодаря - каза Уилсън. - Много сте елегантна. - Това бе най-чаровният коментар, който успя да измисли. Тя му се усмихна така, сякаш го нарича по възможно най-любезния начин агне за заколение.
На заседателната маса се очертаваха силуетите на двама мъже, зад които имаше високи от пода до тавана прозорци. В далечината залязващото слънце бе като от разтопено злато и изпълваше помещението с топла светлина. Кабинетът приличаше по разположение на този на Бартън, но бе по-голям и пищно обзаведен. И тук можеше да се види логото на „Ентърпрайз Корпорейшън“, украсяващо стената зад голямото бюро. Помещението имаше отделен кът с кресла със златиста тапицерия. В другия край имаше нещо като медицински апарат с дихателна маска и машина за преливане на кръв.
Г. М. се опря на бастуна си от слонова кост и се изправи.
- Влизай, Бартън. Вие също, господин Даулинг.
Беше облечен безупречно: сив костюм с жилетка и сребриста вратовръзка. На пръв поглед изглеждаше по-стар и по-дребен, отколкото Уилсън бе очаквал. Кожата му бе бледа и прозрачна, вените му прозираха по фините му ръце. И въпреки това в него се долавяше някаква младежка енергия, жива и ярка като белия карамфил на ревера му „Значи това е най-могъщият човек на света“ - помисли Уилсън. Ако се съдеше по служителките му, явно си падаше по красиви жени, но това бе просто знак на могъществото му, което несъмнено бе в изобилие. Уилсън открай време искаше да изучи маниерите и интелекта на Г. М., за да открие какво го е издигнало над всички. Не биваше да изпуска открилата се възможност.
- Радвам се да те видя, Г. М. - каза Бартън.
- И аз се радвам да те видя, Бартън - топло отвърна домакинът и посочи мъжа от лявата си страна. - Господин Даулинг, това е внукът ми Джаспър. О, забравих, вече сте се срещали.
Джаспър стоеше до дядо си и приличаше на малко по-млад клонинг на стареца. Беше облечен в абсолютно същия костюм и носеше също такъв карамфил.
- Как си, Джаспър? - поздрави Бартън.
В отговора не се долавяше нито капка искреност.
- Чудесно както никога, благодаря.
Уилсън просто се усмихна на всички.
Заради залязващото слънце беше трудно да разгледа ясно двамата Тредуел. Г. М. седна и подпря белия си бастун на масата.
- Заповядайте, седнете. - Настани се по-удобно и продължи: - Предполагам, че се питате защо ви извиках. - Отпи глътка вода. Ръцете му не потрепваха. - Бартън, познаваме се от много време. - Той внимателно остави чашата на масата. - Ти си моят главен учен от дълги години. Една от силните страни на отношенията ни винаги е била доверието и откровеността един към друг. Нали ще се съгласиш?
- Разбира се - отвърна Бартън, имитирайки езика на тялото на Г. М.
- Кажи ми тогава, какво толкова има в този проект, че се държиш толкова различно?
Последва кратка пауза.
- Не бих казал, че е така - отвърна Бартън.
- Сериозно?
Бартън помълча секунда.
- Аз поне не виждам разлика.
- Ще поставя въпроса иначе. Ако свитъците от Мъртво море по някакъв начин ти кажат да предадеш „Ентърпрайз Корпорейшън“, би ли го направил?
Външно Бартън остана абсолютно спокоен.
- Свитъците от Мъртво море са били написани преди хиляди години, Г. М. Не виждам как биха могли да ни повлияят по някакъв начин. - Логиката нямаше нищо общо с твърденията на Бартън, че всичко съществува едновременно, но сега не беше моментът Уилсън да повдига този въпрос.
Г. М. се облегна в стола си.
- Кажи ми, стари приятелю, ами ако кодираните послания от свитъците по някакъв начин поискат да задържиш информация за себе си? Би ли го направил?
Бартън се замисли за момент.
- Ако съм убеден, че няма опасност за „Ентърпрайз Корпорейшън“ или за някой от членовете на Меркуриевия екип, може би ще я запазя в тайна. Да. - Джаспър се наведе към дядо си и зашепна нещо в ухото му. Бартън продължи: - При всеки наш експеримент има известен риск, който трябва да се държи под контрол. Винаги е било така. Поне според моя опит.
- Значи ми казваш, че имаш тайни, така ли?
- Ако спестяването на информация, която не е абсолютно необходимо да знаеш, може да се нарече тайна - да. Меркуриевите проекти винаги са сложни. Не мога да ти казвам всичко, което се случва. В противен случай няма да правим нищо.
- А как решаваш кое трябва или не трябва да знам?
Бартън си пое дъх.
