-
- Но позициите са десетки - каза Хелена.
Уилсън потърка палец и показалец и вдигна малката полирана пирамида от мястото ѝ. Стените на помещението незабавно станаха алени.
- Този път няма да има бури, нали? - попита Хелена. - Светкавици и такива неща?
- Няма начин - отвърна Уилсън.
Кристалната пирамида вибрираше в ръката му. Усещането бе много сходно с онова от Медния свитък, само че с по-висока честота.
- Чуваш ли това? - попита той. Когато движеше пирамидата, честотата се променяше. Уилсън я прекара над множество квадрати в източния квадрант и за секунди откри мястото, където кристалът трептеше подобно на Медния свитък. Това бе най-близко до 6,53 херца, доколкото можеше да прецени.
Инстинктивно постави пирамидата на мястото ѝ.
Червените стени станаха абсолютно черни и от кристала изскочи ослепителен бял лъч, насочен към върха на помещението. Зашеметен от ярката светлина, Уилсън залитна назад и падна от пиедестала в краката на Хелена. Целият пиедестал се раздвижи и започна да се върти обратно на часовниковата стрелка, все по-бързо и по-бързо - белият лъч светлина пронизваше мрака на широки дъги, подобно на миниатюрен прожектор. Докато подиумът се въртеше все по-бързо, свистящият звук, който издаваше, ставаше все по-силен.
Изведнъж всичко тръгна като на забавен кадър.
Уилсън все още ясно си спомняше случилото се в Чичен Ица. Сграбчи Хелена за ръка и я бутна към северния изход, но докато се приближаваха, отворът изчезна.
Хелена посочи през помещението.
- Натам!
В източната стена се беше отворил изход. Въртящият се лъч от подиума им осигуряваше пулсираща светлина, докато тичаха към черния коридор. Щом се вмъкнаха в него, тежък гранитен блок се спусна зад тях и изолира помещението.
Порталът беше запечатан.
Настъпи пълна тишина.
Подът имаше едва доловим наклон.
В далечината Уилсън видя слаба дъга от златна светлина. Присви очи към нея, като се мъчеше да разпознае какво представлява. Втори каменен блок рухна с грохот от тавана и пропусна петите на Уилсън само с няколко сантиметра.
Коридорът се срутваше!
Втурнаха се напред. Времето течеше толкова муд- но, че сякаш не помръдваха. С всяка следваща крачка в коридора ставаше все по-светло. Нещо се сипеше по лицата им, докато тичаха. Влизаше в устата им. Засилващата се светлина разкри тънки струйки пясък, течащи от пукнатините в тавана.
- По-бързо! - извика Уилсън.
- Слънцето изгрява! - възкликна Хелена и посочи златното сияние пред тях. Гласът ѝ прозвуча като ниско бръмчене.
Коридорът ги отвеждаше на изток, навън от пирамидата.
Таванът систематично се срутваше отвътре навън. Каменните блокове падаха все по-бързо и по-бързо.
- Бягай, Хелена! Бягай! - извика Уилсън. Хелена тичаше точно пред него.
Метнаха се в последния момент на тесния каменен перваз отвън - а последната секция на коридора се срути с грохот зад тях.
Намираха се в горната част на източната страна на пирамидата на Хафра, непосредствено под гладката варовикова облицовка.
Времето върна нормалната си скорост.
В далечината слънцето изпълзяваше от хоризонта в ясното египетско небе. Нямаше никакъв вятър. Оживеният Кайро се простираше пред тях. Зелените ниви ясно изпъкваха на фона на пустинята от двете страни на Нил.
- Усети ли как всичко се движеше като на забавен кадър? - попита Хелена. - Точно като в Чичен Ица.
- Да, усетих го - отвърна Уилсън. Лактите му бяха обелени и кървяха. Той погледна към небето и видя черни облаци: събираха се над главите им сякаш от нищото. - Май ще е по-добре да се разкараме оттук.
Температурата рязко падна и замириса на влага. Изтрещя гръмотевица.
- Нали каза, че няма да има никакви бури! — надвика грохота Хелена.
Уилсън погледна надолу към стъпаловидната страна на пирамидата за начин да слязат.
- Излъгах. А сегс се размърдай!
След двайсет секунди се изсипа същински потоп, който оцвети света в размазани сиви тонове. Беше трудно дори да се диша. Уилсън и Хелена пълзяха надолу по пирамидата, спускаха се от блок на блок. Буйни потоци се лееха отгоре и ги повличаха.
- Подобен дъжд не се е изсипвал тук от повече от десет века! - извика Уилсън. - В този район обичайните валежи са по-малко от два сантиметра годишно!
Само през последните пет секунди върху платото Гиза се беше излял истински порой.
Гръмотевиците продължаваха да трещят оглушително.
Вятърът виеше и фучеше.
Буреносните облаци пращяха като пренатоварена батерия.
Ставаше все по-тъмно и по-тъмно.
