Chestotata na Shuman полностью

-      Той стреля по мен - отвърна Хелена и прокара безсилно пръсти през косата си. - Не можех да дръпна спусъка. - Спомни си за момент страховития поглед на Висблат и я обля студена пот. - Не знам какво се случи. - Дъхът на Хелена замря, когато пред нея за миг се появи лицето на майка ѝ. - Бях абсолютно безпомощна.

-      Вината не е твоя - каза Уилсън. - Очите му са променени. Не би могла да го застреляш дори и да искаше.

-      Но той е просто човек! - гневно възкликна Хелена. - Би трябвало да съм в състояние да те защитя. - Всеки мускул в тялото ѝ беше напрегнат. - Знаех, че ще стреля, но въпреки това не можех да направя нищо!

Отново усети пръста си върху спусъка, допира на твърдия студен метал. Беше точно онази ситуация, която се бе зарекла никога да не се повтаря.

Уилсън направи всичко по силите си да обясни за оптичните тракеноиди на Висблат и за работата на военните върху усъвършенстването на процеса.

-      Нищо не си можела да направиш - повтори той. Но обясненията му така и не успяха да я успокоят.

-      Няма значение. Изобщо не трябваше да го допускам. - Тонът ѝ изведнъж стана обвинителен. - Висблат е от бъдещето, а ти твърдиш, че никога не си го виждал! Той пък явно те познаваше! Колко всъщност са пътешествениците във времето?

-      Явно са много - саркастично отвърна Уилсън. - И между другото, абсолютно съм сигурен, че щях да запомня физиономията на този тип... По дяволите! Трудно можеш да го наречеш модел за красота.

В този миг Уилсън погледна стената зад тях и ахна.

В камъка имаше гладък черен диск, изработен от нещо като керамика, разположен на височината на гърдите. Уилсън внимателно огледа останалите блокове, за да е сигурен, че не е пропуснал нещо.

Междувременно Хелена продължаваше да ври и кипи.

-      Каква беше паролата? — попита тя. - Онази, която ти е дал Бартън?

-      Тази част я измислих.

Тя го погледна объркано.

-      Измислил си я?

-      Нали казах.

-      Значи няма парола?

-      Правилно.

-      Тогава откъде беше така сигурен, че Висблат лъже?

-      Мога да ти гарантирам едно - Бартън никога не го е пращал тук. Ако го беше направил, Висблат щеше да знае, че съвпадението е просто пътепоказател на съдбата. Чувах тоя проклет израз поне десет пъти на ден цели две седмици. Както и да е... Висблат твърдеше, че животът на Бартън зависи от това вторият портал да остане отворен. В това нямаше никакъв смисъл... и все още няма.

Хелена зяпаше стоящия пред нея Уилсън и изведнъж ѝ се прииска да се ощипе. Той беше жив, пред нея, без риза, ходеше си така, сякаш нищо не се беше случило. Левият крачол на панталоните му бе изпоцапан с кръв, но иначе Уилсън си изглеждаше съвсем наред. Направо да не повярваш.

-      Да видим какво ще стане, а? - Уилсън решително натисна черния керамичен диск. Чу се силно хрущене, сякаш камъни се търкаха един в друг.

-      Защо го направи? - нервно попита Хелена и се огледа трескаво. - Каквото и да докоснеш, предизвикваш земетресение! - Погледна със страх тавана. Очакваше всеки момент оттам да западат още камъни.

Вместо очакваното земетресение в стената на пирамидата се появиха две пукнатини с височина около два метра, от които потече безобиден бял пясък. След секунди камъкът се разцепи под собствената си тежест и се сгромоляса. Появи се V-образен отвор, от който лъхна хладен въздух.

-      Прекалено много се притесняваш - каза Уилсън.

-      Само те моля да ми обещаеш, че няма да докосваш нищо друго.

С тихо пукане се запалиха още светилници и се видя стръмно тясно стълбище, водещо нагоре в пирамидата.

-      Май в такъв случай ще е по-добре да не ти разказвам за стаята на портала - отвърна Уилсън и без да чака отговор, хвана Хелена за ръка и я поведе по стълбището.

Изкачиха поне стотина стъпала, след което стълбището зави наляво. Пред тях заблестя силна бяла светлина.

Уилсън приближи триъгълния вход и надникна с присвити очи.

Помещението беше с формата на пирамида, със страна около десетина метра в основата и триъгълни стени, които се стесняваха нагоре. Отвътре стаята бе почти фосфоресцираща -светлината се отразяваше от стените и почти ги заслепяваше. На всяка стена имаше по един- единствен йероглиф. Уилсън добре познаваше образите. Север, юг, изток и запад. В центъра на помещението имаше голям каменен пиедестал с цилиндрична форма и равна горна част. Върху него беше поставен кристален модел на пирамида.

-      Задачата е да вземем малката пирамида и да я пуснем в една от тези. - Уилсън посочи многобройните квадратни вдлъбнатини в кръглата повърхност. Бяха над осемдесет, подобни на някаква гигантска шахматна дъска, изсечена в камъка.

-      Откъде да знаем в коя точно? - попита Хелена.

Уилсън скочи върху пиедестала и се приготви да повдигне голямата колкото юмрук пирамида от стойката ѝ.