Елена потръпна, докато гледаше как кръвта се лее от отворената рана.
- Активирай какво? Как е възможно да си жив? - промълви тя и се дръпна назад, сякаш виждаше призрак.
На трептящата светлина на светилниците Уилсън се опитваше с двете си ръце да извади нещо, заседнало между ребрата му. Накрая успя. Без да показва никакви признаци на болка, той избърса предмета от кръвта и го вдигна, за да го видят.
Между пръстите му имаше голяма сребърна монета.
Хелена отново се наведе напред, мъчеше се да проумее какво става.
Уилсън внимателно покри раната с разкъсаната си кожа. Краткият оглед показваше, че ребрата му определено са счупени. Той погледна отново окървавената монета и видя вдлъбването на мястото, където я бе улучил куршумът.
- Какво става, по дяволите? - прошепна Хелена. - Как...
Уилсън вдигна монетата между пръстите си. Египетска лира - същата, която му бе дал дядо му в бъдещето. Неговата
- Не би трябвало да си жив! - възкликна Хелена.
- Куршумът улучи монетата на Фарук - каза Уилсън. - Беше в джоба на ризата ми. - Макар и останал без сили от изцелителната команда, той все още можеше да си спомни лицето на дребния египтянин.
Ченето на Хелена увисна.
- Улучил е монета в джоба ти? - Тя беше сащисана. - Нищо ли не чувстваш?
В този момент някои от виденията ѝ намериха донякъде обяснение. Уилсън имаше начин да се справя с болката - именно така бе успял да избяга от болницата онази нощ. Хелена седна по турски на моста пред него. Не смееше да помръдне от страх, че всичко, което вижда, е просто сън.
Уилсън внимателно свали ризата и избърса тялото си от кръвта. Погледна надолу и видя, че кървенето от раната е почти спряло.
- Нищо ли не
Уилсън откъсна парче плат от ризата си и уви монетата в него. Египетската лира беше нещо, което бе имал през целия си живот. И ето я сега - с вдлъбнатината в нея, направена от куршум, който иначе щеше да отнеме живота му. Всичко беше толкова сложно, че почти се страхуваше да мисли за това. Пъхна монетата в джоба на панталона си.
- Трябва да полежа - прошепна Уилсън. Бе изтощен. - Само мъничко. - Кожата му бе бледа като слонова кост и той имаше чувството, че всеки момент ще припадне.
Хелена стисна ръката му. Собственият ѝ шок ѝ пречеше да мисли ясно.
Превлече Уилсън към края на моста, разчисти нападалите камъни и го положи до стената на пирамидата. После седна до него и нежно постави главата му в скута си.
- До теб съм - прошепна успокояващо. - Не мога да повярвам. Толкова се радвам, че си жив. - Беше изпълнена с благодарност, че ѝ е даден втори шанс.
Уилсън се усмихна.
- Просто трябва малко да си почина - прошепна едва чуто и се унесе.
След пет часа Уилсън се събуди от комата, в която сам се беше вкарал. Лежеше в същата поза, а Хелена беше наведена със затворени очи над него. Дишаше в челото му и Уилсън за момент остана напълно неподвижен, за да се наслади на близостта ѝ.
След малко отмени омега-командата и Хелена моментално се сепна.
- Събудил си се - сънено каза тя. Погледна ръчния си часовник. - Тук сме от часове. Исках да те оставя да спиш.
Като се имаха предвид обстоятелствата, Уилсън се чувстваше изумително добре. Бавно вдигна глава и се огледа. Макар че прахолякът се бе уталожил, залата бе станала по-мрачна - почти всички светилници бяха изпопадали и угаснали.
Хелена докосна с пръсти гърдите му.
- Как е раната ти? - Разкъсаната кожа бе заздравяла и на мястото на раната имаше само червено петно.
- Просто не мога да повярвам...
- Използвах изцеляваща команда - каза Уилсън.
- Всички в бъдещето ли го могат?
Уилсън седна.
- Не.
- Значи така си оцелял при автомобилната катастрофа?
- Да. Това е церебрална команда. Ускорява естествените възстановителни системи.
- И така можеш да виждаш в тъмното, нали? С друга команда.
- Да.
Уилсън огледа пустата зала. Другите три моста над бездната се бяха срутили, а техният бе покрит с дебел слой камъни и прах. Четирите врати към лабиринта бяха изчезнали, блокирани от огромни каменни блокове. Таванът също се беше срутил, точно както се говореше в пророчеството.
- Имаше земетресение - каза Хелена. - Точно след като Висблат те простреля.
- А той? Какво стана?
Хелена посочи.
- Побягна. Не мисля, че е успял да се измъкне.
Уилсън опипа ребрата си и усети рязка вдлъбнатина там, където се беше забила монетата.
- Не мога да повярвам, че ме простреля.
- Беше като обладан от духове - каза Хелена. - Личеше си в очите му.
- Висблат имаше нужда от мен за нещо. Знам го. Иначе нямаше да си навлича всички тези неприятности да ни гони по този начин. Просто не мога да си го обясня.
