Щом вратата се затвори, Джаспър скръсти ръце на гърдите си.
- Това не ми харесва, дядо.
Г. М. внимателно седна на мястото си.
- Интересно, нали?
- Трябва да прекратим опита. Прекалено е рисковано.
- Ако Бартън успее - каза старецът, - ще разполагаме с невероятно оръжие. Представи си какво може да се постигне с пътуване във времето. Направо свят да ти се завие.
Джаспър се взираше безизразно през прозореца. Слънцето се беше спуснало зад хоризонта и небето бе изпълнено с виолетови тонове, преминаващи нагоре в черно.
- Разбирам какви са ползите, дядо. Просто се питам дали всъщност имаме контрол върху онова, което се случва. Това ме тревожи. - Той потупа с пръст долната си устна. - Бартън казва всичко на Уилсън. Очевидно е. Ясно е, че те вече са знаели, че ще разберем, че Медният свитък е оригинален.
- И младежът дори не трепна, когато разбра, че Бартън го е шпионирал - съгласи се Г. М.
- Нито когато спомена за втория Ген-ЕП кандидат - добави Джаспър. - Започвам да се съмнявам в отношенията и мотивите им, дядо.
- Да, така е. Личи си, че доста са се сближили за това кратко време. Изненадващо е. Много нетипично за Бартън. По принцип той е доста придирчив към хората. - Г. М. отпи глътка вода. - И двамата се владееха много добре. - Той се замисли за момент. - Уилсън е интересен тип, нали? Прекалено самоуверен. Което е необичайно... особено при тези обстоятелства. Трябва да му намерим слабото място. Нещо различно от парите.
- Ще го проуча отново.
Г. М. се загледа в дървената кутия на масата.
- Трябва да има някаква причина Бартън да иска да има достъп до Медния свитък. Като се замисля, номерът с преструването, че е фалшив, изглежда абсурден. Бартън се е нагърбил с куп неприятности, а той никога не прави нещо, без да има много основателна причина. Медният свитък е важен... просто трябва да е така. - Старецът вдигна белия си бастун. - Прав беше, че ми обърна внимание, Джаспър. Като начало разбери защо Медният свитък от Кумран е толкова важен. Нека някой го проучи отново. Явно пропускаме нещо.
Г. М. не знаеше, че Джаспър вече е натоварил Андре с тази работа.
- Сигурен ли си, че искаме да продължим опита? - попита Джаспър.
Старецът кимна замислено.
- Засега ще оставим Бартън да продължи. Но за всеки случай постави него и господин Даулинг под непрекъснато наблюдение. Ако са замислили нещо, искам да науча преди да го предприемат.
Платото Гиза, Египет
Под пирамидата на Хафра
21 декември 2012
00:51
Мисия Исая - ден двайсет и седми
Земетресението се усилваше. По тавана зейнаха пукнатини. Въздухът се изпълни с прах. Светилниците изпопадаха от стените и мракът от бездната ги погълна.
Сякаш целият свят бе станал нестабилен и трепереше.
Хелена се наведе над окървавеното тяло на Уилсън. Куршумът беше попаднал в лявата половина на гръдния кош, разкъсвайки плътта. Тя затърси пулс, но не успя да го долови. В същото време се мъчеше да защити Уилсън от валящите отгоре отломки. Един от четирите моста, най-далечният, изведнъж се откъсна от основите си, запращя и застърга и гравитацията повлече огромната му маса надолу в пропастта. С оглушителен трясък четирите входа към лабиринта се затвориха едновременно.
Хелена придърпа безжизненото тяло на Уилсън към себе си. Нямаше къде да избяга. Нямаше как да се измъкне. Всичко около нея се гърчеше неудържимо. Мостовете от двете страни изчезнаха с рев. Хелена беше обхваната от такъв ужас, че трябваше да се съсредоточи, за да диша. Мостът, на който се намираше, щеше да рухне всеки момент.
Внезапно се възцари пълна тишина.
Дори изпълнилият залата прах сякаш увисна неподвижно във въздуха. Земетресението беше спряло.
Притиснала тялото на Уилсън, Хелена отново потърси някакъв признак на живот. Беше го гонила непрекъснато през последния месец, а сега той лежеше мъртъв в обятията ѝ. В много отношения почти не го познаваше, но помежду им несъмнено имаше някаква връзка, която май вече беше изгубена завинаги.
Хелена се огледа отчаяно с надеждата да намери изход. В тъмната подземна зала не бе останало нищо освен моста, на който бяха двамата с Уилсън, и няколко светилника, задържали се като по чудо на стените. Хелена си помисли, че в известен смисъл решимостта й да намери Уилсън беше като този мост - бе издържала въпреки всичко, докато целият свят около нея се разпадаше.
Впери поглед в лицето на Уилсън и каза утешително:
- Избрал си правилната врата, Уилсън. Избрал си правилния път.
И в следващия момент остана като гръмната, понеже очите на Уилсън се отвориха.
Той дишаше - и се взираше тревожно в нея. Как беше възможно това? Ризата му бе напоена с кръв точно под сърцето и през разкъсаната материя се виждаха неравните краища на раната.
- Активирай Славей - прошепна Уилсън и се намръщи от болка.
Чертите му моментално се отпуснаха. Като изпаднал в транс, той седна с отсечени като на робот движения, разкъса ризата си и бръкна с пръсти дълбоко в раната, сякаш се опитваше да извади нещо заседнало между ребрата му.
