- Искам да видя Бартън Ингърсън! - каза Уилсън високо. - Чухте ли ме? Искам да го видя незабавно!
- Кой е Бартън Ингърсън? - Оутър също погледна към камерите. - Кажи ми какво ста...
- Искам веднага да видя Бартън!
Следващият час мина мъчително бавно. Уилсън внимаваше да не говори с професор Оутьр за нищо свързано с „Ентърпрайз Корпорейшън“ или с мисия Исая. Повтори: „Ще поговорим за това после, професоре“, поне сто пъти.
Раздразнението на Оутър стана неудържимо и той изрита вратата.
- Не мога да повярвам, че са ни заключили! Мръсници! Как така ще ме заключват!? Какво искат? Така де - какво искат?
Чу се изщракване и вратата се отвори.
Дейвин Чан влезе предпазливо при тях. Опитваше се да изглежда самоуверено, но лицето му беше обгорено и устните му бяха покрити с мехури. Дебелите рамки на очилата му се бяха отпечатали върху кожата. Уилсън изведнъж се сети, че именно Дейвин му беше дал дефектните контактни лещи преди прехвърлянето.
- Радвам се да ви видя - каза Уилсън и се надигна.
Отговорът беше също толкова възпитан.
- И аз се радвам да ви видя, Уилсън.
- Защо ни заключвате? - извика професор Оутър. - Що за шантава болница е това? Как така ще се отнасяте с мен като с... Не ви е срам! Какво си позволявате?!
- Професоре, спри - каза Уилсън, за да сложи край на тирадата му. Погледът му се спря върху учения от Меркуриевия екип. - Къде е Бартън? Искам да го видя незабавно.
- Тук съм, за да отговоря на всички въпроси, които може да имате.
- Които мога да имам ли? Къде е Бартън? Абсолютно наложително е да говоря с него.
- Съжалявам - каза Дейвин. - Инструкциите ми са съвсем ясни.
- Той добре ли е?
- Не е на разположение. - Дейвин предпазливо нагласи очилата си на изгорения си нос.
Уилсън се загледа в отличителните знаци на реверите на Дейвин. Черен триъгълник със звезда в центъра - знакът на лидер на Меркуриевия екип. Знакът на Бартън.
- Виждам, че са ви повишили - отбеляза Уилсън.
- Мога да отговарям единствено на въпросите, на които ми е разрешено - отвърна Дейвин.
- Откога съм тук? - попита Уилсън.
- От шест дни.
- Колко време ме нямаше?
- Пътувахте във времето двайсет и осем дни.
Точно толкова време Уилсън беше прекарал в миналото. Изчисленията на Бартън се бяха оказали абсолютно точни.
Ченето на професор Оутър увисна.
- Пътуване във времето ли?! Какви ги дрънкате?
- Къде е Бартън? - отново попита Уилсън. - Добре ли е?
- Казах ви. Не е на разположение. - Дейвин прочисти гърлото си. Личеше си, че е нервен. - Върнахте се преди шест дни. Когато се появихте в транспортната капсула, имахте огнестрелна рана в корема. Медиците ни ви вкараха в изкуствена кома, за да ви стабилизират. Първо ви поставиха в хипербарометрична камера, а после в йонизираща кабина за възстановяване на мускулния тонус. - Сякаш четеше написан текст. - Усилихме тракеноидите ви до нормалните нива. Когато се появихте в лабораторията... ами, изненадахте всички ни. Генераторът на електромагнитно поле беше изключен от захранването. Но въпреки това системите заработиха.
И млъкна.
- Това ли е всичко? - нетърпеливо попита Уилсън.
- Тук съм, за да ви съобщя, че всички знаят за мисия Исая - каза Дейвин.
- Това е повече от очевидно.
- Тредуел идват да ви видят. - Дейвин пак нагласи очилата си. - Искаха да ви подготвя с фактите. Очакват от вас отговори.
- Аз
- Не сега, професоре - прекъсна го Уилсън.
- Сега ще ви прегледа медицински екип - каза Дейвин. - Тредуел искат да са сигурни, че е безопасно да се срещнат с вас.
- И затова пращат първо вас. Късметлия. - Макар че поводът за спор беше добре дошъл, Уилсън нямаше избор освен да се подчини. - Добре, Дейвин, нека докторите да дойдат. После... ще си побъбря с Тредуел. Очаквам го с нетърпение.
Професор Оутър се наведе към него и прошепна:
- Уилсън! Ако не ми кажеш какво става, се махам.
- Ще ти кажа, професоре. Обещавам. - Уилсън разгърна пижамата и погледна корема си. Мястото на огнестрелната рана още беше розово. Намръщи се, когато си спомни ледения допир, който го бе парализирал от кръста надолу. Надяваше се никога повече да не изпита подобно нещо.
Докторите дойдоха и цели двайсет минути го преглеждаха от глава до пети с какви ли не електронни джаджи. Уилсън правеше всичко по силите си да е любезен, но търпението му се изчерпваше. Накрая грабна таблета с медицинските си данни от ръцете на доктора, погледна ги и го подхвърли на професор Оутър, за да има с какво да се занимава.
Тримата доктори се опитаха да си върнат таблета, но професорът избяга в другия край на стаята. Получи се истински скеч - трима мъже с дълги бели престилки се препъват тромаво, докато гонят лудия.
- Моля ви! - викна единият. - Трябва да ни го върнете!
- Спрете го! - извика друг.
Професор Оутър им се изплъзна ловко.
- Не виждате ли, че чета?
