- Самият факт, че машината на времето е била свързана, доказва, че има нещо, за което не знаем. Защо иначе инфлаторът се е задействал? Господин Даулинг няма как да е бил замесен, нали? - Отново се обърна към Уилсън. - Имате ли нужда от нещо друго?
- Трябва да ида на едно място, където ще мога да мисля - рече Уилсън. - Трябва ми хеликоптер. Хеликоптер, който да ме откара до връх Уитни. Именно там би отишъл Бартън.
Г. М. се усмихна.
- Там значи? - Но след миг усмивката му изчезна. - През цялото време с вас ще има охрана. - Погледна си часовника. - За мен въпросът е личен, господин Даулинг. Искам да знам истината. - И закуцука към изхода, следван от внука си. - Ще се свържа с вас - каза на излизане.
- Пътуване във времето!? - избухна професор Оутър веднага щом двамата Тредуел излязоха. - Убийства!? Знаеш ли кои са тези двамата? Та това са шефовете на „Ентърпрайз Корпорейшън“! - Посочи вратата. - С тях не се сключват сделки! И никой не ги заплашва!
Уилсън помъкна професора към банята.
- Не можем да избягаме оттам - изстена Оутър. - Вече проверих!
- Отпусни се - каза Уилсън. - В баните няма камери.
И затвори вратата.
Професор Оутър го сграбчи за раменете и го разтърси.
- Кажи ми какво става, по дяволите! Че направо ще откача!
- Първо имам един въпрос - каза Уилсън. - Ако трябва да кръстиш команда, която позволява да виждаш в тъмното, какво име би ѝ избрал? Имам предвид церебрална команда.
- Ти да не си се побъркал?
- Моля те, професоре!
Лицето на дребния мъж се разкриви още повече от обичайното.
- Как би я кръстил? - твърдо попита Уилсън.
- Опосум! - прошепна Оутър. - Много добре знаеш!
Омега-способностите бяха нещо, което Висблат така и не можеше да разбере и не знаеше нищо за тях. Отговорът доказваше, че професор Оутър не е в заговора с втория пътешественик във времето.
- Казвал ли си на някого за способностите ми? - попита Уилсън.
Оутър направи физиономия, сякаш са му натикали насила лимон в устата.
- Разбира се, че не! Аз мразя „Ентърпрайз Корпорейшън“! Те искат да се доберат до проучванията ми,
През следващия половин час Уилсън му обясни всичко, доколкото можеше. Трябваше да декодират информация и Оутър беше идеалният помощник - беше умен и Уилсън знаеше, че може да му се довери.
- Каза, че имало и друг пътешественик във времето - рече Оутър. - Кой беше той?
- Точно това е въпросът, който трябва да разберем.
- Значи не знаеш?
- Не точно.
- И си сигурен, че онзи Бартън е бил убит?
- Сигурен съм.
- От чисто любопитство - как смяташ да разбереш кой го е направил?
- Като го накарам да си признае - отвърна Уилсън. - Убиецът на Бартън няма как да знае с каква информация разполагам.
- Иска ми се да имаше цигари - замислено рече Оутър. - Нали се сещаш, от онези... смъртоносните. Доставят много по-голямо удоволствие. - Замълча. - Странно, но поради някаква причина този разговор ми напомня за онази нощ, когато хвърляхме онази твоя монета на съдбата. Помниш ли?
- И още как.
- Омега-програмирането беше ли ти от полза?
- Професоре, искам да разшифроваш текста на Исая - каза Уилсън. - Това е жизненоважно. Трябва да разберем защо някой би искал да попречи на отварянето на трите портала. Това е ключът към всичко. После ще говорим за омега-програмирането. Съгласен ли си?
- На какво изумително пътешествие си бил само... - Професорът завъртя глава, сякаш се опитваше да укроти ентусиазма си. - Значи пътуването във времето наистина е възможно! Изумително. - На лицето му цъфна крива усмивка. - Знам, че казваш истината, Уилсън... защото няма начин да си в състояние да измислиш такава занимателна история.
- Можеш ли да разшифроваш текста на Исая? - сериозно попита Уилсън.
- Щом онзи Бартън може да използва гигабитовия алгоритъм за декодиране, значи и аз мога. Няма проблем.
Но професорът дълбоко се лъжеше.
Калифорния, Америка
Връх Уитни, Сиера Невада
27 юни 2081
16:35
35 дни след опитното прехвърляне
Уилсън драсна клечка, закри пламъчето с длан и го вдигна към цигарата. Вятърът духаше зад него и понесе струйката дим към планинските хребети, достигащи до хоризонта. Не беше сам - десет охранители в тъмносини униформи се бяха разположили около него и хеликоптера на „Ентърпрайз Корпорейшън“.
Седнал на най-високата точка на връх Уитни, Уилсън неизбежно се настрои философски. Бартън беше казал, че всичко тук си остава винаги едно и също. Думите му изглеждаха още по-дълбоки сега, тъй като Бартън го нямаше и само паметта за него оставаше на това великолепно място. Уилсън се загледа към високите зелени гори и дълбоката, бавно течаща река, издълбала долината долу. Над главата му бързо прелитаха бели облачета.
