- Снощи взех две.
Той се намръщи.
- Би трябвало да ти подействат.
Сеансът продължи повече от двайсет минути и Хелена положи всички усилия да бъде позитивна. Но колкото повече ѝ говореше той и колкото повече въпроси задаваше, толкова повече ѝ се искаше да се махне.
- Баща ти ми каза, че вчера си имала някакви видения, докато си била будна. - Доктор Бенетсуд завъртя диамантения пръстен. - Защо не ми разкажеш за тях?
Хелена беше убедена, че той просто ще заключи, че виденията ѝ са резултат от преживяната травма.
- Не искаш ли да говориш за това?
- Съжалявам, докторе. Може ли да се срещнем отново утре?
- Кажи ми как се чувстваш? Може би ще успея да ти помогна.
Последното, което искаше да признава, беше, че има психична връзка с човек, когото никога не е срещала - когото отначало бе смятала за мъртъв, но който явно беше оживял.
- Съжалявам, докторе, но не зная какво да ви кажа.
- Опитай, Хелена. Може да се окаже от полза.
- Съжалявам - въздъхна тя. - Ужасно съм уморена. Моля ви, нека отложим срещата за утре. - И стана с надеждата да сложи край на сеанса.
Той като че ли прояви съчувствие.
- Мисля, че трябва да продължим. Излизам за две седмици в отпуска. След това няма да съм на работа поне още месец. Трябва да използваме възможността да поговорим. Ще е много по-добре. - Скръсти ръце и се приготви за дълга беседа. — Мисля, че е време отново да се върнем към майка ти.
Хелена завъртя очи - не успя да се сдържи.
- Трябва да поговорим за това, Хелена. Време е да се изправиш срещу случилото се.
Хелена се извърна. Искаше доктор Бенетсуд да се разкара, за да може да иде в Бордърсвил и да открие онзи Джордж Уошингтън. Престори се, че се прозява.
- Докторе, зная колко е важно. Наистина. Но просто в момента не ми е до този разговор. Моля да ме извините.
И тръгна към спалнята си.
- Преди да се разделим... - Той бръкна в чантата си, извади оранжево пластмасово шишенце с хапчета и го сложи на масичката. - Тези са малко по-силни от предишните. Със сигурност ще ти помогнат да заспиш. - Обясни ѝ подробно какви са и как точно действат. — След като ги вземеш, не бива да шофираш или да плуваш поне четирийсет и осем часа. Пише и че не бива да управляваш тежки машини. - Ухили ѝ се, сякаш това беше много смешно. - Е, предполагам, че шансовете за такова нещо не са особено големи, нали?
Хелена му благодари учтиво, твърдо решена изобщо да не използва тези таблетки.
Докторът погледна скъпия си часовник.
- Ще изчакам тук, ако може. Баща ти скоро ще дойде. Обещах му да му кажа набързо какво е състоянието ти.
Самата мисъл двамата да обсъждат бъдещето ѝ я изпълваше с гняв, но тя успя да отвърне сърдечно:
- О, добре.
Погледна шишенцето успокоителни и времето изведнъж сякаш запълзя. „Трябва да си върна контрола над собствения си живот“ - помисли си, сякаш това бе някакво огромно откровение. Взе с неохота хапчетата от масата. Баща ѝ със сигурност нямаше да ѝ позволи да излезе - а единственият изход от апартамента беше през всекидневната. Трябваше да побърза, тъй като Лорънс обикновено подраняваше.
- Ще говоря с Хулия и ще определим час за утре - каза д-р Бенетсуд. - Някакъв конкретен час?
- Най-добре ще е следобед - каза тя.
- И не се безпокойте — добави той. - Утре ще открием защо не можете да спите.
Хелена излезе от стаята, хвърли шишенцето с хапчетата на леглото и облече черно яке. Отключи шкафа за оръжие, избра си пистолет, завъртя го умело на показалеца си и го прибра в кобура, пришит към подплатата на якето.
Време беше да открие каква е истината.
Пое дълбоко дъх и се върна в дневната. Появата ѝ като че ли стресна доктора.
- Нали беше уморена?
- Излизам само за малко. Да подишам чист въздух.
И преди той да успее да отговори, излезе и се качи в асансьора.
Мерцедесът изхвърча от паркинга и се понесе с рев по бетонната магистрала. Натиснала здраво газта, Хелена въведе адреса в джипиеса, свали прозорците и си сложи слънчевите очила.
„Ще разбера какво става“.
През последните два дни виденията ѝ бяха станали много по-ясни. Преди, когато спеше, съзнанието ѝ бе изпълнено със странни символи и постоянен грохот, подобно на гръмотевична буря в далечината. Проклетият шум едва не я бе подлудил - и после изчезна като по чудо. През последните два дни всичко се бе променило и тя бе сигурна, че наистина вижда през очите на друг, с характерната червена мъгла около всичко. Със сигурност беше някаква психична връзка. Макар да не можеше да проумее защо, сега поне всичко ѝ се струваше някак осезаемо, макар че това не го правеше по-малко шантаво. Ако можеше да открие човека от виденията си, със сигурност щеше да разбере още. И най-важното, щеше да потвърди, че не полудява.
