Зави, мина през един тунел и отново изхвърча на ярката слънчева светлина. Дали човекът от виденията ѝ беше по някакъв начин важен за нея? Замисли се върху това и реши, че не изпитва някакви особени чувства. Единствената емоция, за която можеше да е сигурна, бе собственото ѝ съмнение в реалността на всичко. Възможно ли бе човекът да е онзи Джордж Уошингтън? Възможно ли бе той да е причината животът ѝ да се разпада и тя да търпи всички терапии и лекарства, за да изкара тези дълги и мъчителни нощи? Само от мисълта за това ѝ призляваше.
Вятърът продължаваше да нахлува през прозорците, а по радиото зазвуча любимо парче. Хелена запя на глас и се опита да се отпусне, но не успя. Беше ядосана. Да, ядосана. Искаше да разбере защо ѝ се случва всичко това. Трябваше ли да обвинява някого? Да, трябваше. Трябваше да разбере кой е врагът. Каприарти знаеха как да се разправят с враговете си.
Пое дълбоко дъх и осъзна, че е глупаво да прави прибързани заключения. Имаше известен шанс ставащото с нея наистина да е посттравматичен стрес, както твърдеше доктор Бенетсуд. Първо трябваше да докаже дали мъжът от виденията ѝ наистина съществува.
Летеше с пълна скорост по пустата магистрала. Бордърсвил се намираше на север от международното летище и желанието да научи повече я накара да изпита докрай възможностите на мерцедеса. Излетя от изхода от магистралата, наби спирачки и гумите за- пищяха.
- Ричи Роуд — тихо каза Хелена.
В тази част имаше само една къща — номер двайсет и три, точно както беше казал детектив Олсън. Високи бурени и храсти скриваха къщата. Едва успя да различи очертанията на зелена каравана в дъното. Хелена слезе от колата и се огледа. Не се виждаха нито автомобили, нито хора. Тя стисна пистолета, свали предпазителя и тръгна по алеята.
Надвисналите дървета хвърляха тъмни сенки. Отстрани имаше две изписани на ръка табели:
Внимание! Зли кучета!
Стреля се без предупреждение!
Тя стисна пистолета още по-здраво. Внезапно пътнически самолет прелетя с рев над дърветата, съвсем ниско. Ревът беше оглушителен и Хелена се вцепени.
После самолетът отмина и тя отиде до вратата и почука.
- Ей? Има ли някой?
Държеше пистолета долепен до бедрото си. С изключение на шепнещия във високата трева ветрец занемареният имот тънеше в тишина.
Хелена се надигна на пръсти и се опита да погледне през мръсния прозорец, но щорите бяха спуснати. Отвори мрежестата врата и завъртя очуканата дръжка. Беше заключено.
Огледа имота за нещо, което би могло да събуди спомените ѝ. Нищо не ѝ изглеждаше познато. Абсолютно нищо. Отчаянието ѝ започна да расте като тумор. Може би бе взела едно хапче повече от разумното и умът ѝ беше блокирал. Тръгна през двора, погледът ѝ скачаше от едно нещо на друго.
„Какво правя тук?
Може би полудявам“.
Спря при бетонния резервоар за вода. Слънцето напичаше. Мисълта, че след толкова много очаквания ще остане с празни ръце, я вбесяваше. Друг пътнически самолет мина в небето и тя се загледа след него почти без да чува рева на двигателите. Внезапно я осени спомен — беше виждала същия образ и преди! Тръгна през двора. Първите парчета от пъзела започваха да си застават на мястото.
Стигна до бетонната външна баня и надникна вътре. Подът беше мокър. Кръгла кофа за боклук привлече вниманието ѝ. Тя вдигна капака с дръжката на пистолета и видя смачкани черни дрехи. Воняха отвратително.
- Какво е това? - Опитваше се да си спомни нещо. Клекна и надникна в една тясна цепнатина в основата на стената. Вътре беше напъхано нещо. Това беше моментът, в който щеше да установи със сигурност, че не е луда. Измъкна с нокти шофьорската карта от скривалището в стената и прочете името:
Джак Болтън
Точно името, което очакваше да открие.
Това означаваше, че всичко, което беше видяла, е истинско. Картата беше доказателство. Хелена я прибра в джоба на якето си. Даваше си сметка, че именно тази находка може да се окаже нещото, което да я спаси от влизането в лудницата. Искаше ѝ се да се разсмее тържествуващо, но вместо това отново се загледа в напъханите в кофата дрехи. Мъжът от виденията ѝ - може би Джак Болтън? — беше оцелял при катастрофата на магистрала 610 и тези дрехи го доказваха. Как бе възможно това? И още по-важно - къде беше той сега? Ако предишните събития можеха да се смятат за някакъв критерий, виденията ѝ скоро щяха да отговорят на въпроса ѝ - особено ако престанеше да взема хапчетата.
Тръгна към мерцедеса си. Усмихваше се. Над главата ѝ прелетя още един самолет.
А после заглъхващият рев на двигателите се смени с ръмжене. От храстите изскочиха два добермана. Хелена вдигна пистолета, но тъкмо преди да натисне спусъка чу глас.
- Стой!
Двете кучета се заковаха на място и Хелена махна пръст от спусъка. От храстите излезе кльощав чернокож с плитки, държеше двуцевка. Вдигна и двата ударника, сякаш за да покаже, че той е господарят тук.
- Коя си ти?
