Високите стени на железопътната гара се открояваха на фона на ясното синьо небе. Отдалеч гарата приличаше на някакъв мирен и спокоен дворец, грамаден, величествен и разкошен. Но високите стени криеха зад себе си море от човешко отчаяние, което не се поддаваше на описание и беше опасно за непредпазливия пътник.
Уилсън беше объркан. Защо полицията го беше преследвала? Защо се бяха изсипали толкова много хора? И онази абсолютно неочаквана реакция на добермана. От друга страна, Джордж Уошингтън беше доста колоритен тип. Определено необичайна находка в този странен свят. Честен, но по един измамен начин - любопитна комбинация.
Докато наближаваше стълбите, надуши характерната миризма на човешки изпражнения.
Мрачните гранитни стени се издигаха от трите страни на правоъгълника, но онова, от което дъхът му секна, беше човешкото множество. Хората бяха стотици, скупчени в мизерното убежище на същински град от кашони. Някои се бяха увили във вестници, за да се топлят; други лежаха под мръсни одеяла. Навсякъде имаше купчини боклуци, разделяни от тесни пътеки. Навсякъде се виждаха стари колички за пазаруване, пълни с неща с неясно предназначение.
Някъде горе виеше студен вятър. Уилсън гледаше морето мърляви лица, които следяха приближаването му. Да, не го изпускаха от очи. Бъдещето, което познаваше, нямаше нищо общо с това тук. Сред кашоните имаше жени и деца. Очите им бяха празни, сякаш в тях не беше останал живот. Уилсън никога не бе виждал по-потискаща гледка. Що за свят беше това, в който на толкова много хора им е останало толкова малко? Изпълни го дълбока тъга. После настроението му се промени. Той си спомни мощта, с която разполагаше. Надяваше се, че с оправянето на честотата на Шуман този свят няма да бъде част от бъдещето.
Някъде наблизо изсвири свирка - вероятно на влак - и звукът рязко върна Уилсън в настоящето. Беше останал на място само за секунди, но вече беше наобиколен от някакви хора. Бяха го доближили в унеса му, с протегнати ръце, вкопчени в него. Воняха ужасно.
- Пари, господине - рече един. - Дайте някой долар, гладен съм.
После друг:
- Дай пари. Дай пари.
- Господине, само долар-два!
Задърпаха го. Той правеше всичко по силите си, за да запази онова, което беше в джобовете му - три еднодоларови банкноти и картата на „Америкън Експрес“- но тълпата ставаше все по-настоятелна. Основната грижа на Уилсън беше слънчевите му очила да останат на място и в същото време да успее да се измъкне. Но колкото повече се опитваше да се махне, толкова по-голяма ставаше блъсканицата около него. Чувстваше се като парче месо, за което се борят прегладнели псета. Както и можеше да се очаква, очилата му отлетяха във въздуха. Успя да ги хване в последния момент и бързо ги нагласи пак.
Но вече бе късно.
Някакъв старец със сплъстена сива брада вече беше под магията на тракеноидната реакция.
Всичко тръгна като на забавен кадър. Очите на стареца засияха с плашеща сила, а блъсканицата стана по-ожесточена. Отнякъде се чуваше пронизителен писък, подобен на свирка. Уилсън не можеше да го свърже с нищо конкретно. Внезапно усети силен удар отстрани по главата. После още един. Обърна се да види нападателя си и нечий юмрук го улучи право в лицето. Пред очите му блеснаха звезди. Удряше го старецът със сивата брада.
Зениците на Сивобрадия се бяха свили точно като на охранителя от предишната сутрин. Уилсън получи още един удар по главата. Беше невъзможно да се защитава и в същото време да задържи очилата на мястото им. Трябваше да действа колкото се може по-бързо. Извади от джоба си трите банкноти и ги напъха в пазвата на нападателя си.
Сякаш по даден знак тълпата насочи жадното си внимание към парите.
Уилсън отстъпи назад, а Сивобрадия се мъчеше да го достигне, подбуждан от неудържимото желание да го нападне. Въпреки че другите просяци се бяха вкопчили в ризата му и я раздираха на парцали, Сивобрадия беше обладан от един-единствен стремеж - да се добере на всяка цена до Уилсън.
Една банкнота се изниза от ризата на Сивобрадия и бавно се понесе към земята, като се въртеше във въздуха. Другите моментално се хвърлиха към нея като футболисти, опитващи се да уловят топката.
Това беше единственият шанс за Уилсън. Той хукна през кашоните към входа на гарата, като събори поне трима души, които се изпречиха на пътя му. Метна се отчаяно през въртящата се врата, подхлъзна се и падна по корем в празния терминал.
Плъзна се по блестящия мрамор и спря.
Едва си поемаше дъх от изтощение. През мръсното стъкло зад себе си различи четирима яки добре облечени охранители, въоръжени с дълги черни палки. В устите им имаше блестящи сребърни свирки и охранителите ги надуваха яростно. Всеки скитник, който се осмелеше да доближи въртящата се врата, биваше поразен безмилостно.
Уилсън се огледа за Сивобрадия, но старецът беше изчезнал.
Неочаквано до него прозвуча глас.
- Добре ли сте?
