— Може би не само заради неговото убийство, но отчасти точно заради него, както и заради онова, което ми бе казал, и заради още някои неща, до които стигнахме по време на разследването. Еспарса винаги е бил обсебен от парите и това неведнъж му е създавало проблеми с роднините. Не се съмнявам, че е убил дъщеря си, но когато го запитах за това, той изрече нещо много странно, каза, че я е предал някому и че е искал да я вземе, защото трябвало да довърши нещо. По мое мнение Еспарса е бил убеден, че е длъжен да изпълни някакъв ритуал с трупа на дъщеря си, някакъв задължителен ритуал. Дори казал на жена си, че можели да заместят починалото момиченце, като си родят друго веднага, понеже оттук нататък щяло да им върви като по вода, но едно нещо ми направи още по-силно впечатление: той добави, че го е направил „като толкова други“. Вчера следобед поисках среща с него днес в затвора, за да го разпитам отново. Но сега Еспарса е мъртъв.
Маркина се съгласи с очевидното.
— После стигаме до доктор Берасатеги. Отидох при него в затвора, за да го попитам за времето от момента, в който със сигурност знаем, че е напуснал клиниката заедно с Росарио, защото е записан от охранителните камери, до момента, в който са нападнали леля ми и са избягали с Ибай. Не са отишли у баща му, изключихме това, а вие знаете каква буря бушуваше през онази нощ. Убедена съм, че са се приютили някъде, в някой чифлик, колиба или апартамент… Но вече няма как да попитам Берасатеги за това, защото е мъртъв.
Маркина отново кимна.
— Росарио е членувала в някаква група, нещо като секта, действала в Бастан между седемдесетте и осемдесетте години, двайсетина псевдосатанисти, които принасяли в жертва животни, но имало предложение да опитат и с хора, да организират жертвоприношения на новородени или съвсем невръстни деца, същества, които още витаят между двата свята. Както се изясни за целите на подобни общества най-подходящи били новородените, преди да навършат две години. Така стигаме до Елена Очоа, жената, починала онзи ден в Елисондо, стара приятелка на майка ми, с която едно време заедно присъствали неведнъж на сектантските сбирки, докато в даден момент Елена не можела повече да понася диващината на извършваните обреди. Тя ми разказа в кой чифлик са се подвизавали и любопитството ми ме отведе там. Собствениците са същите, мъж и жена, но имотът им сега изглежда великолепно. Тези хора също са имали дъщеря, която починала, преди да навърши две години — по думите им по време на пътуване до Англия. Поразпитахме тук-там, но не открихме нито смъртен акт, нито болничен лист, не се потвърди и пътуването, и то в годините, когато, за да изведеш дете от страната, се е изисквало името му да е вписано в паспорта на единия родител, а в много случаи и специално разрешение от гражданските власти. Освен това попаднах на свидетелка, която заяви без никакво колебание, че е виждала многократно доктор Берасатеги и колата му пред същия чифлик. Собствениците не отрекоха този факт, но отказаха да отговорят на въпроса ми какво ги свързва с доктора.
Заинтересувахме се, разбира се, и от броя на децата под две години, починали в съня си от синдрома на внезапна смърт при кърмачета. За жалост, този фатален край се среща далеч по-често, отколкото повечето хора си представят, но като изключихме момченцата, вниманието ни се съсредоточи върху случая с моята сестра и още три други деца. Не заради естеството на смъртта, която първоначално не породи големи съмнения, тъй като обстойният преглед е потвърдил, че причина за смъртта е същият синдром. Любопитното е, че поведението на родителите е било не по-малко подозрително от това на собствената ми майка, до такава степен, че социалните служби препоръчали наблюдение на семействата, които имали и други деца. При всички тях — при майка ми и при споменатите семейства — открихме като общ елемент връзката им с този чифлик, със сектата и с двама доста заможни адвокати от Памплона, които по случайност също са загубили момиченцето си.
— Е, Берасатеги поне не е имал деца — отбеляза съдията.
— Не е — съгласи се тя.
— Има ли нещо тревожно в докладите на социалните служби?
— Не — отвърна Амая с неохота.
— Успя ли да установиш пряка връзка между всички семейства?
— Мисля, че общото звено може да се окаже една пенсионирана акушерка, присъствала на всички раждания.
— Пенсионирана? Откога? Бебето на Еспарса се е родило в болница „Вирхен дел Камино“ преди два месеца. Там ли е работела тогава?
— Не, тя работи частно, името ѝ е Фина Идалго и е сестра и дългогодишна помощничка на доктор Идалго, селски лекар, бивш домашен лекар на моето семейство, както и на редица други фамилии в долината. Според традицията ние със сестрите ми сме родени вкъщи, като много деца в Бастан. Самата акушерка ми разказа, че след смъртта на брат си е работила в няколко болници, а сега продължава да упражнява професията си частно. Пенсионерка е, но контактът не е бил установен в болницата. Еспарса я завел вкъщи и се опитал да убеди съпругата си да роди у дома.
