— Казали сте на инспекторката, че съпругът ви е предприемач — обади се Ириарте. — Знаете ли, че собствениците на този имот също са такива? Може да са се събирали по работа.
— Не го вярвам — поколеба се тя.
— Знаете ли дали съпругът ви е имал служебни отношения с адвокатска кантора, на име „Лехарета и Андия“? — попита инспектор Монтес.
— Не съм я чувала.
— Къде родихте? — попита Амая.
— В една френска болница, „Нотре Дам дьо ла Монтаниè“.
— Мислили ли сте в някой момент да родите вкъщи?
— Мъжът ми го предложи в началото на бременността, но когато разбрахме, че децата са две, се отказахме. Освен това, какво да ви кажа, аз съм доста резервирана към тези неща при наличие на болница… Да раждам пред очите на цялото семейство, ми се струва третосветско.
— Познавате ли акушерка, на име Фина Идалго?
— Не.
Сабалса, който си водеше бележки, я попита:
— Болницата, в която родихте, същата ли е, в която починаха децата ви?
— Да, там се грижеха за тях след раждането им.
— Можете ли да ми дадете името на лекаря? Ще поискаме доклада от аутопсията.
— Аутопсия не беше направена.
— Сигурна ли сте? — учуди се Амая. — Това е рутинна процедура, когато някой почине в болница.
— Не беше направена — повтори жената, отмятайки бретона си, който отново изглеждаше лепкав от пот и остана смешно залепнал върху челото ѝ.
Йоланда вдигна ръце, за да повдигне косата от тила си. Монтес забеляза как няколко капки пот се плъзнаха по врата ѝ, присъединявайки се към влажните кръгове под мишниците ѝ.
— Искате ли чаша вода? — предложи.
— Не, добре съм…
Тялото ѝ излъчваше силна топлина, сякаш беше с температура, а миризмата вече отчетливо се долавяше. Монтес направи знак на Йонан Ечайде да отвори прозореца, но Амая го спря с поглед.
Йоланда извади от папката още пет листа, изписани със ситен, сбит почерк, и ги подаде на Амая над масата, при което миризмата ѝ се разнесе из цялото помещение.
— Тук съм написала това, което успях да си спомня. Всичко е истина, макар че понякога ми е трудно да се сетя кое се случи преди и кое после… Това е заради лекарствата, но всичко е така, както ви го разказвам, можете да проверите.
— Благодаря — каза Амая и ѝ протегна ръка, при което установи, че Йоланда още стиска топката влажна хартия. Прехвърли я бързо в другата си шепа и стисна здраво ръката на инспекторката, предавайки ѝ трескавата си топлина. — Много ни помогнахте. Тези дни пак ще ви потърся. Ако си спомните още нещо, не се колебайте да се свържете с нас. Младши инспектор Сабалса ще ви изпрати до изхода. Как дойдохте, искате ли да ви закараме?
— Не, благодаря. Не е нужно, нашите ме чакат отвън.
Изчакаха да се уверят, че жената вече е напуснала сградата, преди да отворят прозореца.
— Мамка му! Мислех, че ще пукна — каза Монтес и се наведе навън да си поеме въздух.
— Е? Какви са изводите ви? — попита Амая.
— Че вони като свиня и се поти като бик.
— Стига, Монтес — упрекна го тя. — Йоланда е много болна: подложена е на усилено психиатрично лечение и лекарствата предизвикват тези странични ефекти, нарича се бромхидроза… Не сте ли чували за изпотяването при стрес? Имайте малко уважение.
— Уважение имам, но не би трябвало да имам нос, за да го понеса. Смърди като писоар…
— Защото, като достигне до порите, потта произвежда амоний и мастна киселина, оттам идва неприятната миризма, която се усилва, когато е нервна. Но съм убедена, че по време на патрул сте попадали и на далеч по-зловонни неща. Хайде, някой има ли да каже нещо, което не е свързано с телесните миризми на горката жена?
— Аз я познавам от години — заговори Ириарте. — Тя не ме помни. Йоланда Беруета е дъщеря на Бенигно Беруета, собственика на мините в Алмандос. Майка ѝ е от Ойереги, където живееха. Когато се запознах с нея, беше осемнайсетгодишна, с четиресет кила по-малко и непоносима глезла и снобка, обаче в интерес на истината, беше много хубава. На тая възраст вече караше спортно кабрио. Жалко, че животът я е зашлевил така.
— Е, още имат пари: баща ѝ я чакаше отвън с беемве поне за осемдесет хиляди евро — отбеляза Сабалса.
— Нямам предвид това: провален брак, мъртви деца и пълна лудост. Не бих се разменил с нея за всичките богатства на семейството ѝ.
— Значи, си имаме работа с четиресетгодишна лигла на психиатрично лечение, да не забравяме това, която твърди, че бившият ѝ мъж, който се е оженил втори път и чака дете, това също не бива да забравяме, е откраднал труповете на бебетата ѝ, починали в болницата. Какво да ви кажа? И на мен ми е жал, но всеки съдия ще гледа на нея като на озлобена и огорчена луда жена, която се стреми да отмъсти на бившия си съпруг.
— Аз ви предупредих, че ситуацията е малко особена и че трябва да пипаме много внимателно. Ясно ми е как би погледнал на нея съдията, но аз ѝ вярвам, вярвам, че казва истината, или поне приемам, че е убедена в това, което казва. Ние само трябва да го проверим. От друга страна, в момента освен тази жена, с всичките ѝ плюсове и минуси, нямаме нищо друго. А споменаването на пакетите захар в ковчега е несъмнено най-същественото обстоятелство.
Всички се съгласиха.
