Някаква старица, която сигурно гонеше деветдесетте, бе спряла на пътеката и ги гледаше с любопитство. Йонан отиде при нея с усмивка и след като си побъбриха няколко минути, я целуна по двете бузи за сбогом и се върна при Амая и смълчания Ириарте, който изглеждаше напълно обсебен от околната печал.
— Мадам Мари ми каза, че свещеникът нямало да се появи преди дванайсет.
Амая погледна часовника си и видя, че остава още половин час.
— Можем да изпием по едно кафе, тук цари мъртвешки студ — подхвърли тя с усмивка най-вече заради неодобрителното изражение на Ириарте и тръгна между гробовете към стълбите, които водеха към главната улица.
На ъгъла имаше кафене, но Амая се спря пред витрината на един магазин за сувенири точно до гробищния парк.
— Йонан, ела за малко. Какво пише тук? — попита.
Ечайде прочете на френски, после преведе.
— „Съседите отсреща са много спокойни, но ние тук сме си по-добре. Засега не възнамеряваме да се местим.“
Амая се разсмя.
— Черен хумор, инспектор Ириарте, съжителството със смъртта създава интересни съседи — каза тя, опитвайки се да го предразположи към разговор.
Още от предишния ден, след епизода с претърсването в дома на Фина Идалго, той изглеждаше по-сериозен от обикновено.
— Представям си колко е ужасно за живеещите тук — промърмори Ириарте и посочи с глава балконите на първите и вторите етажи. — Всеки ден, като се събудят, най-напред виждат гробището, според мен това не е добър начин на живот за когото и да било.
— В Елисондо едно време гробището също се е намирало около старата църква, преди реката да го залее. После го преместили на пътя за Алдуидес.
— Само казвам, че ако ми се наложи да се установя тук, никога не бих си купил къща, от която ще трябва да гледам погребения и ексхумации.
Влязоха в магазина и Амая се помая известно време, докато избере разделители за книги със снимки от селото.
Собственикът ги поздрави с усмивка.
— Малко туризъм, а?
— Да, но дойдохме тук главно заради познанството си с едно местно семейство: Тремон, от къщата с червените капаци по-надолу…
Човекът живо закима с глава.
— Знам ги.
— Посетихме гроба на децата, ужасна трагедия сполетя тези хора!
Мъжът отново кимна, този път печално. Амая знаеше от опит, че всички обичат да говорят за чуждите нещастия.
— О, да, голяма трагедия. Жената направо полудя от мъка, толкова беше обсебена, че на няколко пъти опита да отвори гроба им. — Той понижи глас и зашепна поверително: — Аз я харесвам. Много приятна жена, но единия път лично аз трябваше да викам полицаите. Оттук гробът на децата се вижда идеално и я наблюдавах как се напъва да го отвори с един лост. Не ми се щеше да ѝ създавам неприятности, но си беше наумила нещо толкова ужасно…
— Правилно сте постъпили — успокои го Амая. — Вие сте добър съсед и семейството сигурно ви е благодарно.
Продавачът се усмихна доволно, със самочувствието на изпълнен и признат дълг. Излязоха от магазина точно когато мъж в черно расо с висока свещеническа якичка прекосяваше гробището с дълги крачки. Те се отказаха от кафето и го последваха към църквата, където най-сетне го настигнаха и успяха да го заговорят.
— Познавам семейството, преминаха през ужасно изпитание — каза свещеникът. — Съпругата загуби разсъдъка си. Идва всяка седмица и се опитва да ме убеди, че децата ѝ не са в гроба. Твърди, че някой е отнесъл телата им и че тя, като майка, чувствала, че ги няма вътре. Уважавам безкрайно майчинския инстинкт, смятам, че това е една от най-могъщите сили на природата. Любовта на нашата Майка Мария например е сред крайъгълните камъни на светата ни Църква и болката на родителката, когато загуби своята рожба, не може да се сравни с никоя друга на този свят, затова проявявам разбиране към скръбта на Йоланда. Но колкото и да я разбирам, не мога да я поощрявам. Децата ѝ починаха и са погребани в това гробище. Аз самият отслужих заупокойната служба и видях с очите си как спуснаха ковчезите в изкопа.
— Един съсед ни разказа, че веднъж Йоланда се опитала да отвори гроба. Вярно ли е това?
Свещеникът тъжно потвърди с глава.
— Боя се, че не само веднъж. Селото е малко и вече всички знаят, така че, когато някой я види да се навърта около гробището, звъни на мен или на полицията. Трябва да знаете, че тя не е опасна, нито агресивна, просто е обсебена…
— Само още един въпрос: защо имената на момченцата не са написани върху плочата?
— Защото надгробните плочи са много стари, пясъчникът е започнал да се рони от природните стихии, затова в повечето случаи поставят отгоре отделни плочки с името и датата. Така беше и в този случай, докато Йоланда не ги строши. Изхвърли ги на пътя с думите, че синовете ѝ не били вътре и че написаното върху плочите било лъжа.
Като се върнаха в управлението, печалното мълчание на Ириарте преля в молба.
— Госпожо инспектор, бихте ли дошли в кабинета ми?
Амая влезе и затвори вратата зад гърба си, а той тръгна бавно към стола си.
— Седнете, госпожо инспектор — покани я той. — От вчера нещо ми се върти в главата…
