Докато ученият младеж говорел, дамата продължавала да плаче, времето минавало, а слънцето се издигало все по-нависоко. Щом забелязала, че младежът замълчал, тя казала: „Ах, жестоки човече, щом оная нощ е била толкова тежка за теб, щом според теб съм сторила толкова голям грях, че не си в състояние да се трогнеш ни от младежката ми красота, ни от горчивите ми сълзи, ни от смирените ми молби, дано поне малко те трогне и смекчи твоята сурова непреклонност това, че отново ти се доверих, разкривайки ти всички мои тайни, с което ти дадох възможност да изпълниш желанието си да ме накараш да осъзная моята вина, защото, ако не ти се бях доверила, ти нямаше да можеш да ми отмъстиш — което, както личи, си желаел най-страстно. Хайде, престани да се гневиш и най-сетне ми прости! Ако речеш да ми простиш и ме пуснеш да сляза оттук, аз съм готова да се отвърна изобщо от моя непочтен младеж и да те направя единствен мой любовник и повелител, въпреки че ти толкова кориш моята хубост, не я цениш и твърдиш, че била краткотрайна; но каквато и да е тя, каквато и да е хубостта на другите жени, все пак аз знам, че ако не за друго, би трябвало да я ценят поне за това, че тя доставя удоволствие, радост и наслада на младите мъже, а ти не си стар. И въпреки че се отнасяш така жестоко с мен, аз не мога да повярвам, че ти желаеш да видиш как загивам от такава недостойна смърт, като се хвърля оттук обзета от отчаяние, пред твоите очи, които толкова ме харесваха, преди Да станеш такъв лъжец, какъвто си сега. Съжали ме, за бога, имай милост към мен! Слънцето почва да прежуря и жегата започва да ме мъчи така, както нощес ме измъчи студът.“
