Ученият младеж разбрал много добре по гласа й колко е отпаднала, успял да зърне и част от тялото й — цялото обгорено от слънцето, трогнал се и от това, и от смирените й молби, изпитал към нея известно съжаление, но въпреки това отвърнал: „Зла жено, ти няма да умреш от ръката ми; можеш да загинеш и от собствената си ръка, стига да пожелаеш; а за да угасиш жаждата, от която изгаряш, ще получиш от мен толкова вода, колкото огън получих от теб, за да се предпазя от студа. За едно само ми е много мъчно: че докато аз трябваше да церя болестта си вследствие оня студ и да ме налагат с топъл вонящ тор, твоите рани от жегата ще бъдат лекувани с хладка и благоуханна розова вода; че докато аз за малко не изгубих и нервите си, и живота си, ти, макар и да се лишиш от кожата си вследствие изгарянията, ще си останеш все така прекрасна, подобна на змия, която си е сменила кожата.“ Тогава дамата изохкала: „Ах, каква съм нещастница! Дано Господ рече да дари моите прелести, спечелени по тоя начин, на тоя, дето ми желае злото! Но я ми кажи ти, дето си по-жесток и от най-кръвожадния звяр, как ти дава сърце да ме мъчиш по тоя начин? Какво повече можех да очаквам от теб или от когото и да е другиго, ако бях избила Целия ти род в най-ужасни мъчения? Истина ти казвам, аз не знам дали дори с някой изменник, станал причина за гибелта на цял град, биха се отнесли с по-голяма жестокост от тази, която ти прояви към мен, като ме остави да се изпека на слънцето и да бъда изядена от мухите! Освен това ти не пожела и чаша вода да ми подадеш, а дори и на осъдените, преди да ги отведат на смърт, им дават да пият по няколко пъти вино, ако те пожелаят. Аз виждам, че ти си неумолим в непреклонната си жестокост и не се трогваш ни най-малко от моите мъки, затуй ще се приготвя най-търпеливо да дочакам смъртта; дано Господ Бог се смили над душата ми, а аз го моля за едно: да може да съзре с праведните си очи какво вършиш ти.“ Щом изрекла тия слова, тя едва се дотътрила до средата на площадката и като изгубила всякаква надежда да се спаси от страшния пек, рекла си не веднъж, а безброй пъти, че ще пукне от жажда (да не говорим за другите мъки) и продължила да плаче, проклинайки злата си съдба.
Но тъй като наближавало привечер, ученият младеж си рекъл, че си е отмъстил предостатъчно, заповядал да приберат дрехите й и като ги загърнал в наметалото на своя слуга, отправил се към дома на клетата жена; когато стигнал там, той видял слугинята й да седи на вратата, потънала в скръб и незнаеща какво да предприеме. Той я запитал: „Миличка, какво се е случило с твоята господарка?“ Слугинята отвърнала: „Месер, нищо не знам, мислех, че тая сутрин ще я намеря в леглото й, където, както ми се стори, тя легна снощи, но никъде не можах да я намеря, пък и не знам какво й се е случило, та затуй съм опечалена. А вие, месер, нищо ли не знаете за нея?“ Ученият младеж отговорил: „Хубаво щеше да бъде, ако и ти ми беше паднала в ръцете там заедно с нея, та да накажа и теб, както наказах нея, за онова, което ми стори! Но бъди сигурна, че и ти няма да ми избягаш и така ще ти платя за твоите деяния, та никога вече да не се подиграваше над някой мъж, без да си спомниш за мен!“ След тия слова той се обърнал към слугата си и му заповядал: „Дай й тия дрехи и й кажи, ако иска, да отиде да потърси господарката си.“ Слугата изпълнил заповедта; щом взела дрехите, слугинята веднага ги познала и като чула какво й казали, много се уплашила да не би да са убили господарката й, та за малко щяла да изпищи; после се разридала и щом ученият младеж си тръгнал, тя хукнала презглава към кулата е дрехите в ръка.
