Тогава ученият младеж прихнал да се смее и като видял, че отдавна бил ударил третият част, отвърнал: „Добре, щом ме молиш в името на тая достойна жена, аз не мога нищо да ти откажа; посочи ми къде са ти дрехите, аз ще отида да ги взема и ще ти помогна да слезеш.“ Дамата му повярвала, поокопитила се и му казала къде е оставила дрехите си. Ученият младеж излязъл от кулата и заповядал на слугата си да не се отдалечава от това място, а да го почака да се върне, да се навърта наблизо и да внимава да не би някой да намине насам; после отишъл в дома на своя приятел, където се наобядвал най-спокойно, а след това, щом му се приспало, легнал да си подремне.
В това време дамата, която останала на кулата, макар и поободрена от безразсъдна надежда, продължавала да тъне в дълбока печал; по едно време тя станала и се свила в един ъгъл, където стената хвърляла все пак малко сянка, и продължила да чака, обзета от най-нерадостни размисли. Така, ту размишлявайки, ту хранейки някаква надежда, ту потъвайки в отчаяние поради това, че ученият младеж няма да й донесе дрехите, скачайки от една мисъл на друга, нали била съкрушена от мъка и не била мигнала цяла нощ, тя най-сетне заспала. Палещото слънце било вече на пладне и лъчите му падали право върху голото, незащитено, крехко и нежно тяло на дамата, както и върху непокритата й глава с такава сила, че не само изгорили плътта й навсякъде, където могли да проникнат, ами тя цялата се напукала и разцъфтяла; болките от изгарянето били толкова силни, че принудили дамата, която спяла дълбок сън, да се събуди. Щом усетила, че тялото й гори, тя се поразмърдала и в същия миг й се сторило, че цялата й изгорена кожа почва да се цепи и разпуква, подобно на прегорена пергаментова хартия, щом малко я подръпнем; освен това главата я боляла толкова силно, та й се струвало, че всеки миг може да се пръсне, и в това нямало нищо за чудене. Площадката на кулата била толкова напечена, че тя не можела ни да стъпи върху нея, ни да се подпре където и да било, затова, като не можела да стои на едно място, дамата подскачала ту тук, ту там, плачейки непрекъснато. На всичко отгоре, тъй като нямало никакъв ветрец, там се събрали цели рояци мухи и стършели, които се полепили по тялото й и почнали да я хапят така безмилостно, че всяко ухапване й се струвало като убождане с копие; жената непрекъснато размахвала ръце. проклинайки и себе си, и живота си, и своя любовник, и учения младеж. Съсипана, измъчена и изранена от безмилостния пек, от слънцето, мухите и стършелите, а така също от глад и още повече от жажда, че на всичко отгоре и от безброй печални мисли, тя станала и почнала да се оглежда дано види или чуе някого наблизо, защото била решила, каквото ще да става, да го извика и да го помоли да й помогне. Но неприязнено настроената към нея съдба й отнела и тази възможност. Поради голямата жега всички селяни се били прибрали, никой не работел наоколо из полето, всички си стояли по домовете и си вършеели житото; поради това тя чувала само песента на щурците и гледала как текат водите на Арно, от което пък жаждата й не се утолявала, а се засилвала още повече; виждала тя още и много горички, и сенчести места, и къщи, които изостряли още повече желанията й и я карали да се съсипва от мъка. Какво повече да кажем за клетата вдовица? Слънцето отгоре, парещият под на площадката отдолу, ухапванията на мухите и стършелите отстрани и докарали до такова състояние, че докато предната нощ белотата на тялото й се откроявала сред мрака, сега тя била почервеняла като мак, цялата сила опръскана в кръв и всеки, който би я видял, би си рекъл, че това е най-противното същество на тоя свят.
Стояла си тя така, без да съумее да измисли нещо, без да има на какво да се надява, желаейки смъртта повече от всичко друго; когато минала половината от деветия час, ученият младеж се събудил, сетил се за своята дама и прескочил до кулата да види какво е станало, а на слугата си, който не бил още обядвал, казал да отиде да се нахрани. Когато дамата разбрала, че той е дошъл, макар и да била отпаднала и съкрушена от мъка, успяла да се дотътри до отвора и започнала да му говори със сълзи на очи: „Риниери, ти ми отмъсти повече, отколкото трябва, защото, ако аз те накарах да мръзнеш цяла нощ в моя двор, ти пък ме принуди цял ден да стоя на тая кула и да се пека не — а да изгоря и да умирам от глад и жажда; затова, за бога, моля те, ела тук и тъй като не ми стига смелост да сложа край на живота си, убий ме; аз нямам друго желание — толкова много страдам и се измъчвам. Ако ли пък не искаш да ми окажеш тая милост, нареди поне да ми подадат чаша вода, та да мога да си навлажня устните, защото сълзите ми не са достатъчни — такава жажда изпитвам, толкова горя отвътре.“
