— Откога започна да излизаш с Анжелика Марстън?
И въпреки че отчаяно искам да скрия обидата, съзнавам, че хленча като малката сестричка, която зарязват у дома. Стискам устни и обръщам глава, ядосана на себе си.
— Тя не е толкова лоша — казва тихо Хана. Усещам зад думите й съжаление. Към мен. Каква отврат! Предпочитам да си крещим, да се караме като онзи ден у дома й, ще бъде хиляди пъти по-добре от този вежлив тон, от това танцуване около чувствата на другия. — Не е и тъпа. Просто е малко срамежлива.
Анжелика Марстън е от зайците в „Света Ана“. Хана често се присмиваше на униформата й — винаги безупречна, без нито едно петънце, със закопчани догоре копчета, грижливо обърната якичка и пола до средата на коленете. Казваше, че Анжелика си вири носа, защото баща й бил голям учен и работел в лабораториите. Наистина ходи като кон с капаци, бавно и вдървено, сякаш се бои да не настъпи нещо миризливо.
— Но ти я мразеше — викам аз. Думите излизат от устата ми, без да съм им разрешила.
— Не съм я мразила — казва Хана с тон, сякаш обяснява задача по алгебра на двегодишно хлапе. — Просто не я познавах. Мислех си, че е кучка, заради дрехите и онази походка. Но сега знам, че всичко идва от родителите й. Те са супер строги, непрекъснато я следят, не я оставят на мира. Тя не е такава. Тя е… различна.
Последната дума остава да вибрира във въздуха: „различна“. Представям си Хана и Анжелика хванати за ръце да се промъкват из улиците след вечерния час, едва сдържайки смеха си: Анжелика е безстрашна, красива и забавна, също като Хана. Прогонвам бързо този образ. Едно от децата на улицата рита консервната кутия. Силно. Тя влиза във вратата, маркирана с две кофи за боклук. Половината от хлапетата започват да подскачат с вдигнати юмруци; другите, включително и Джени, спорят разгорещено, настояват, че е било засада. За пръв път ми минава през ума, че Хана сигурно намира улицата ми грозна — всички тези притиснати една до друга къщи с липсващи прозорци и провиснали като изтърбушени матраци кепенци са толкова различни от чистите тихи улици на Уест Енд, от лъскавите коли отпред, от красивите порти и зелените живи плетове.
— Ако искаш, ела с нас — предлага тя.
И изведнъж омразата ме залива. Омраза към собствения ми живот, към тесните, наблъскани със стари вещи пространства, към Анжелика Марстън с нейната пестелива усмивка и богати родители; към Хана за глупостта, упорството и безгрижието й, и най-вече, защото ме изостави, преди да съм готова за това; и през всичките пластове от омраза напира още нещо. Нажеженото до бяло острие на тъгата си пробива път от дълбините на душата ми и напира към очите. Не мога да разбера защо, нито да я определя ясно, но някак си разбирам, че тази тъга е главната причина за гнева ми.
— Благодаря за поканата — изсъсквам, без да крия сарказма си. — Звучи върховно, но там ще има и момчета, нали?
Хана или не забелязва настроението ми — в което се съмнявам, — или се прави, че не чува.
— Ами нали в това е смисълът — отвръща безизразно. — И в музиката, разбира се.
— Музика ли — не успявам да скрия любопитството си. — Като онази, която свириха миналия път ли?
Лицето й просветва.
— Да… искам да кажа, не. Сега ще свири друга група. Но казват, че е страхотна, по-добра от първата. — Тя спира за миг, после повтаря тихо: — Ако искаш, ела с нас.
Давам си малко време да потуша бурята в душата си. След онова парти в „Буен поток“ седмици наред музиката ме следваше навсякъде, чувах я във вятъра, в песента на океана и в скърцането на стените у дома. Понякога се будех през нощта цялата обляна в пот и с разтуптяно сърце от мелодията в ушите си. Но щом се разбуждах напълно и се опитвах да си спомня съзнателно песента или звука, откривах, че не мога.
Хана ме гледа с надежда, чака отговор. За момент ми става кофти за нея. Искам да я разсмея както преди, да я видя как подскача, удря въздуха с юмрук и ме дарява с една от своите ослепителни усмивки. Но после се сещам, че сега тя си има Анжелика, и нещо стяга гърлото ми. Усещам злобно удовлетворение, че отказът ми ще я разочарова.
— Мисля, че ще го пропусна. Но благодаря за поканата.
Хана вдига рамене, опитва се да ми покаже, че не я интересува чак толкова.
— Все пак, ако решиш друго… — опива се да се усмихне тя, но не успява да задържи усмивката по устните си за повече от секунда, — ние ще бъдем в Тангълуайд Лейн. В Диъринг Хайландс. Знаеш къде да ме намериш.
Диъринг Хайландс. Разбира се! Кварталът се намира на един от изоставените острови недалеч от брега. Преди десет години правителството откри там симпатизанти и ако слуховете са верни, в една от големите къщи имаше и група Невалидни. Стана огромен скандал, започнаха арести и разпити. Накрая четирийсет и двама души бяха екзекутирани, а други сто — хвърлени в Криптата. Оттогава Диъринг Хайландс се превърна в призрачен град: забравен, избягван, презиран.
— Добре. И ти знаеш къде да ме намериш — соча вяло надолу по улицата.
— Да.
