При цялото си веселие и любезност тази жена бе опитна, хитра и твърда като кремък. Толкова твърда, че би допуснала гибелта на Елена Возо, за да защити онзи, комуто се подчиняваше. А че се подчиняваше някому, нямаше и капка съмнение, защото въпреки високия си църковен пост далеч не бе тъй могъща, че да организира всичко сама. Една игуменка от Сиена не би посмяла да предизвика едновременно и католическата църква, и цялата италианска държава.
Макар да бе сигурен, че безименният пациент от болницата в Пескара трябва да е отец Даниъл, Роскани знаеше, че сестра Купини ще се преструва докрай на недоразбрала, защото майка Фенти й бе отредила тази роля. Очевидно майка Фенти решаваше всичко. А тя нямаше да отстъпи. Следователно трябваше час по-скоро да я заобиколят.
Роскани се облегна назад и отпи глътка студено кафе. Точно в този момент му хрумна идея… или поне възможност.
Джулия Луиз Фелпс се усмихна кокетно на мъжа отсреща, после извърна глава към прозореца на първокласното купе и загледа как сред полята и нивите изникват първите градски къщи. Само за няколко километра откритата равнина отстъпи място на жилищни блокове, складове, фабрики. След петнайсет минути Джулия Фелпс, или по-точно Томас Кайнд, щеше да пристигне в Рим. После да хване такси от гарата до хотел „Мажестик“ на Виа Венето. И след няколко минути още едно такси. През Тибър към бившия пансион, а сега хотел „Амалия“ на Виа Джерманико — малък, уютен и дискретен. И най-важното — съвсем близо до Ватикана.
Само една част от маршрута му бе създала известни неприятности — убийството на младия дизайнер, когото срещна на корабчето и си измоли да го придружи до Милано, когато разбра, че от Комо смята да продължи с кола. Пътуването трябваше да е кратко и без произшествия, но изведнъж тръгна на зле, защото младежът започна да подхвърля шеги за некадърните полицаи и тяхната неспособност да заловят бегълците. Взе да се взира прекалено сериозно в дрехите, широкополата шапка и тежкия грим, прикриващ драскотините по лицето на Томас Кайнд. После шеговито подметна, че някой от бегълците би могъл да се облече като него. Убиец в женски дрехи, способен да се промъква незабелязан под носа на полицията.
Преди време Томас Кайнд навярно би пренебрегнал с лека ръка подобно подмятане. Но не и в сегашното си душевно състояние. Всъщност почти нямаше значение, че дизайнерът може да се превърне в опасен свидетел; решителна се оказа неудържимата убийствена страст, която пламна в Кайнд още при първия намек за опасност. И мощната еротична наслада, свързана с нея.
Някогашното смътно, едва доловимо чувство бе нараснало неимоверно през последните седмици; то започна с убийството на римския кардинал, ставаше все по-страстно и трескаво с деянията му в Пескара, Беладжо и пещерата. Колко души беше убил?… Седем за броени часове. Един след друг, един след друг.
И сега, докато влакът навлизаше в Рим, той отчаяно жадуваше за още. Сетивата, нервите на цялото му същество изведнъж го тласнаха неудържимо към мъжа на отсрещната седалка. Човекът се усмихваше, флиртуваше, но не вършеше
Господи, трябваше да престане!
Той рязко изви глава и пак се загледа през прозореца. Беше болен. Ужасно. Душевноболен. Може би дори луд. Но беше не кой да е, а Томас Хосе Алварес-Риос Кайнд. С кого да говори, по дяволите? Къде на този Божи свят би могъл да потърси помощ, без да го сграбчат и да го хвърлят в затвора? Или още по-лошо — да видят колко е слаб и да го обсипват с насмешки до края на дните му.
— Roma Termini — изскърца металически глас от високоговорителя.
Влакът намали скорост, навлезе в гарата и хората наставаха да свалят куфарите си от багажниците. Джулия Луиз Фелпс не успя да го стори — усмихнатият мъж отсреща побърза да й помогне.
— Благодаря — женствено изрече Томас Кайнд с американски акцент.
— Prego — отвърна мъжът.
Сетне влакът спря и двамата се разделиха. Една прощална усмивка. Всеки тръгна по своя път.
Хари почука на вратата на спалнята, после отвори и влезе заедно с Елена. Дани седеше сам на ръба на леглото и напрегнато гледаше малкия телевизор върху старинната масичка.
— Къде е отец Бардони? — запита Хари.
Бяха минали над два часа, откакто свещеникът се качи да разговаря с Дани. Най-сетне на Хари му омръзна да чака. Искаше лично да поговори с Бардони.
— Замина си — отвърна Дани, без да откъсва очи от телевизора.
— Закъде?
— Връща се в Рим.
— Значи дойде чак от Рим и веднага си тръгна? Просто така.
