Двамата полицаи за свръзка в коридора видяха как Роскани изведнъж се завъртя към телефона и набра някакъв номер. Изчака малко, после каза нещо и затвори. Стана и закрачи из стаята, като ту вадеше цигарата от устата си, ту отново я захапваше. Внезапно телефонът иззвъня. Той се хвърли назад и грабна слушалката. Кимна, надраска нещо на късче хартия, подчерта го, отвърна с две-три думи и затвори. Половин секунда по-късно захвърли цигарата в кошчето за боклук, взе хартийката и пое към вратата.
— Някой от вас да ме откара до хеликоптерната площадка — подхвърли той, излизайки в коридора.
Първият полицай вече бе скочил от стола си и вървеше след него.
— Къде отивате?
— В Лугано, Швейцария.
В ранния мрак на дъждовната привечер един тъмносив мерцедес с ватикански номер и двама свещеници на предната седалка напусна Лугано. Отмина хотелите покрай езерото и пое на запад към магистралата, която стигаше на юг до Киасо и оттам навлизаше в Италия.
Седнала отзад, Елена гледаше как Дани упътва Хари по картата в жълтеникавата светлина на лампичката над огледалото. Между двамата братя имаше напрежение. Виждаше го, усещаше го. Не знаеше точно каква е причината, а и Хари не спомена нищо, само и предложи да остане, но тя отказа. Където отидеха братята, там щеше да е и тя. Каза го недвусмислено, напомняйки, че е милосърдна сестра, а отец Даниъл все още остава под нейните грижи. Нещо повече, отиват в Италия, а тя е италианка и това — ако Хари случайно не помни — им е помогнало неведнъж. И когато Хари се усмихна едва забележимо на нейната дързост, стана ясно, че ще потеглят заедно.
Малко преди магистралата Дани внезапно посегна нагоре, изключи лампата и се смъкна по седалката. Сега Елена виждаше само Хари.
Осветен от мътния блясък на таблото, той прикова цялото й внимание. Напрежението на пръстите му върху волана. Стоманеният му поглед, взрян в пътя отпред. Той излъчваше все по-силна тревога с поклащането си ту напред, доколкото му позволяваха коланите, ту назад плътно до облегалката — тревога не заради колата, а заради крайната цел. Очевидно Рим никак не му допадаше.
— Добре ли си? — тихо запита Хари.
Едва сега Елена забеляза, че я гледа в огледалото.
— Да…
Погледите им се срещнаха мълчаливо.
— Хари — прозвуча ненадейно гласът на Дани през равномерното тракане на чистачките.
Хари веднага откъсна очи от Елена и се загледа в пътя. Колите пред тях намаляваха скорост. На фона на дъждовното нощно небе изникна характерният розово-бял блясък на живачни лампи.
Дани напрегнато вдигна глава.
— Италианската граница.
Елена видя как Хари впи пръсти във волана. Той натисна спирачката. После пак я погледна и за миг очите им се срещнаха.
Малко след един часа през нощта черната лимузина на Пиер Веген навлезе в резиденция Джуннанхай, където живееха най-високопоставените управници на Китай. Пет минути по-късно мрачният председател на Китайската народна банка Ян Йе въведе швейцарския си колега в просторния хол на У Сян, генерален секретар на комунистическата партия.
Генералният секретар се изправи да посрещне Веген, сърдечно стисна ръката му и представи шестимата членове на политбюро, които чакаха да изслушат предложението; сред тях бяха министрите на строителството, комуникациите и вътрешните работи. Искаха да знаят всичко — как ще се постигне, в какъв срок и колко ще струва.
— Благодаря за гостоприемството, господа — започна Веген на китайски. След като изказа своите съболезнования към присъстващите, към цялата страна и особено към хората от Хефей, той започна да излага препоръките си за извънредно бърза и впечатляваща реконструкция на водоснабдяването в страната.
Ян Йе седна отстрани и запали цигара. Дълбоко потресен и изтощен от ужасните събития, той се надяваше хората в тази стая да разберат, че планът на Веген е жизненоважен за националната безопасност и националните интереси. Надяваше се да превъзмогнат своята гордост и политическа упоритост заедно с недоверието към Запада и да започнат работа в максимално сгъстени срокове — преди трагедията да се повтори.
Имаше и още нещо, съвсем лично. За него не се говореше, ала всички китайци, които знаеха за инцидента, се бояха от питейната вода, особено ако идва от езеро; и въпреки цялото си могъщество Ян Йе не се отличаваше от останалите. Само преди три дни жена му бе заминала с десетгодишния им син на гости при роднините си в крайезерния град Уси. Преди няколко часа той й позвъни, за да я увери, както уверяваха цялото общество, че трагедията в Хефей е нещастна случайност и над качеството на питейната вода в страната се упражнява най-строг контрол. Че правителството се кани да вземе мерки и ако послушат неговия съвет, водоснабдяването на цял Китай ще бъде модернизирано в най-кратки срокове. Но с обаждането целеше най-вече да поговори с жена си, да разсее нейните страхове и да й каже, че я обича. Тайно се надяваше да е прав, трагедията в Хефей да се окаже нещастна случайност.
Ала дълбоко в душата си знаеше, че не е така.
